гледа лошо. Тя вдига ръка да ме поздрави, но очите веднага се отместват към вратата
зад мен.
– Добре ли си? – пита ме.
– Да. Нямам никаква информация за Юрая. Не мога да вляза в стаята му.
– Тези хора ще ме побъркат – казва гневно тя. – Не искат да кажат нищо. Не ни пускат
да го видим. Сякаш е тяхна собственост и всичко, което се случва с него, им принадлежи.
– Тук не работят като при нас. Сигурна съм, че ще ни кажат, когато знаят нещо
конкретно.
– Е, на теб може и да ти кажат – отвръща мрачно тя. – Но не съм убедена, че някой
тук ще ме погледне дори.
Преди няколко дни не бих се съгласила с нея. Но тогава още не знаех колко голямо
значение имат гените ти за тукашните хора и за поведението им спрямо теб. Не знам
какво да направя, как да разговарям с нея сега, когато ни дели предимството на гените
ми. И нито аз, нито тя можем да направим нещо по въпроса. Мога единствено да се
опитам да бъда максимално близо до нея.
– Трябва да намеря Тобиас, но после ще се върна и ще чакаме заедно, нали?
Тя най-сетне вдига очи и коляното ѝ застива.
– Не ти ли казаха?
Стомахът ми се преобръща от ужас.
– Какво да ми кажат?
– Арестуваха го – прошепва тя. – Точно преди да дойда тук, го видях да седи с онези
хора, които ни нападнаха. Някой в контролната зала го е видял да деактивира
охранителната система.
Очите ѝ са тъжни, съчувства ми. Но аз вече съм наясно какво е направил Тобиас.
– Знаеш ли къде ги отведоха?
Трябва да говоря с него. И знам точно какво да му кажа.
ÃËÀÂÀ
ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÄÅÂÅÒÀ
Òîáèàñ
Китките ми са ожулени от пластмасовата лента, с която охранителят завърза
ръцете ми. Опипвам челюстта си с пръсти. Няма кръв.
– Добре ли си? – пита Реги.
Кимвам. Минавал съм и през по-страшни побоища, раняван съм и по-лошо, отколкото
когато охранителят ме удари в челюстта с пистолета си. Очите му бяха подивели от гняв.
Мери и Рафи седят на няколко метра от мен. Рафи притиска марля към кървящата си
ръка, а един охранител стои между нас и ни държи разделени. Когато вдигам глава, Рафи
ми кимва, сякаш ме поздравява за стореното.
Ако наистина съм се справил добре, защо ми се гади?
– Слушай – казва Реги и се намества по-близо до мен. – Нита и хората от покрайнините
ще поемат вината, така че всичко ще е наред.
Кимвам, но неуверено. Имахме план в случай че ни арестуват, но не това ме тревожи.
Притеснява ме колко време ще им отнеме да решат какво да правят с нас. Повече от час
чакаме в този коридор и никой не иска да ни каже какво става. Никой не идва да ни
разпитва. Още не съм видял и Нита.
При мисълта за нея усещам гаден вкус в устата си. Нямам идея какво точно сме
направили, но явно е било разтърсващо. За жалост, от опит знам, че най-сигурният начин
да разтърсиш някого е, като посееш смърт.
За колко живота съм отговорен? Нали доброволно се съгласих да участвам в това?
– Нита ми обясни, че ще откраднем серума на паметта – казвам на Рафи и се боя да го
погледна. – Това ли е истината?
Реги се озърта към охранителя, който преди малко ни забрани да говорим. На няколко
метра от нас е.
Вече знам отговора.
– Не е било вярно, нали? – довършвам. Трис беше права. Нита е лъгала.
– Ей! – Пазачът се обръща и тръгва към нас, застава заканително и мушва пистолета
си между главите ни. – Настрани! Никакви разговори!
Реги се дръпва, а аз поглеждам охранителя.
– Какво става? Какво се е случило? – питам.
– Я не се прави, че не знаеш! – отвръща той. – Затваряй си устата.
Гледам как се отдалечава и тогава виждам малката руса фигурка. Челото на Трис е
покрито с голяма бяла марля. По дрехите има петна, сякаш някой е обърсал кървящите
си ръце в нея. Тя стиска някакъв лист между пръстите си.
– Ей! Какво правиш тук? – изкрещява една жена от охраната.
– Шели, спокойно! – притичва към тях другият охранител. – Това е момичето, което
спаси Дейвид.
Момичето, което спаси Дейвид – от какво по-точно?
– О? – Шели сваля пистолета си. – Е, все пак въпросът ми си остава.
– Пратиха ме да ви предам последните новини от развоя на събитията – казва Трис и
подава листа хартия. – Дейвид е в интензивното. Жив е, но не знаят дали ще може да
проходи отново. В момента са впрегнати всички усилия, за да се помогне на ранените.
Гадният вкус в устата ми се засилва. Дейвид не може да ходи. През цялото време
всички се грижат за ранените. И за какво е цялото това унищожение? Не знам. Трябва да
разбера истината.
Какво направих?
– Има ли данни за броя на пострадалите? – пита Шели.
– Все още не – отговаря Трис.
– Благодаря, че ни съобщи.
– Вижте – пристъпва от крак на крак Трис, – трябва да говоря с него.
И посочва с глава към мен.
– Това не е възможно – започва Шели.
– Само за малко, обещавам. Моля ви.
– Пусни я, не е голяма работа – казва другият охранител.
Шели кимва към мен, а аз се опирам с цялото си тяло на стената, за да се оттласна
