може да вижда през нещата, включително и през кастовата система.
– Знаеш ли какво казват Аскетите за гордостта?
– Нещо гадно, предполагам.
Разсмивам се.
– Да, разбира се. Казват, че гордостта прави хората слепи и те не могат да видят
истината за самите себе си.
Стигаме до вратите на лабораториите. Почуквам няколко пъти, защото зная, че Матю е
залисан и не чува. Докато чакаме да ни отвори, Кара се обръща към мен и ме поглежда
странно.
– В едно от старите писания на Ерудитите се казва горе-долу същото.
Никога не бих предположила, че някой Ерудит ще каже нещо срещу гордостта, че неща
като морала изобщо ги интересуват. Но явно съм грешала. Искам да я разпитам повече,
но точно тогава Матю отваря вратата с ябълка между зъбите.
– Ще ме пуснеш ли в склада? Искам да покажа нещо на Кара.
Той отхапва сърцевината на ябълката и кимва.
– Разбира се.
Представям си горчивия вкус на семената, сгърчвам лице и тръгвам след него.
ÃËÀÂÀ
ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ÏÚÐÂÀ
Òîáèàñ
Не мога да се върна в спалнята и да се изправя пред неизречените въпроси и
обвинения. Зная, че не трябва да се връщам и към местопрестъплението си, въпреки че
не е сред охраняемите зони, където ми е забранено да ходя. Почти всичко ми е
забранено. Нямам право на достъп до повечето места в сградата, но повече ме гложди
какво става в града. Като че ли искам да си спомня, че на света има място, където не ме
мразят.
Влизам в контролната зала и сядам на един стол. Всеки екран показва различна част
от града: Жестоката борса, фоайето на централата на Ерудитите, парка Милениум,
небостъргача Ханкок.
Седя дълго и гледам как безкастовите обикалят около централата на Ерудитите. Имат
ленти с празен кръг на ръцете си и пистолети на хълбоците си. Понякога се спират за
кратък разговор и си разменят консерви с храна – стар обичай на безкастовите.
Чувам как някой в контролната зала казва: „Ето го!“. Погледът ми минава през всички
екрани, за да разбера за кого говорят. И тогава го виждам. Маркъс стои пред
небостъргача Ханкок и гледа часовника си.
Докосвам екрана, за да включа звука. В първия момент се чува само свистенето на
вятъра, но след няколко секунди прозвучават и стъпки. Йохана е. Върви право към него.
Той протяга ръка да се здрависат, но тя не реагира на жеста и ръката му остава
увиснала във въздуха като непоета стръв.
– Знаех си, че си останал в града – казва тя. – Издирват те навсякъде.
Някои от хората в контролната зала застават зад гърба ми да гледат. Не им обръщам
внимание. Концентриран съм единствено върху ръката на баща си – прибира я до тялото
си и я свива в юмрук.
– Да не би да съм те обидил с нещо? – пита Маркъс. – Свързах се с теб, защото
мислех, че сме приятели.
– А аз реших, че си се свързал с мен, защото знаеш, че съм лидер на Преданите и
искаш нещо от нас. – Йохана накланя глава настрани, кичур коса пада и закрива
белязаното око. – И за целите ти аз съм единствено лидер на Преданите. Освен това,
нашето приятелство приключи.
Маркъс сключва вежди. Вероятно е бил красив мъж на младини, но с годините бузите
му са хлътнали, а чертите му са станали груби и строги. Косата му е както винаги късо
подстригана по аскетски, но това не омекотява вида му. След последните думи лицето
му изразява само раздразнение.
– Не разбирам – казва той.
– Говорих с някои от приятелите си от Прямите – обяснява Йохана. – Зная какво е
казало момчето ти, когато е било под влиянието на серума на истината.
Лицето ми пламва, свивам се в себе си и дори раменете ми се огъват.
– Не, Тобиас е... – започва Маркъс.
Йохана вдига ръка, за да го прекъсне, и започва да говори със затворени очи, сякаш
той е нещо прекалено отвратително и гнусно, за да го гледа.
– Моля те! Виждала съм как се държи синът ти, наблюдавала съм и жена ти. Знам как
изглеждат хората, осакатени от насилие. – Тя мушва кичур коса зад ухото си и добавя: –
Разпознаваме се помежду си.
– Как е възможно да повярваш... – Маркъс млъква по средата на изречението и
започва да клати глава. – Да, вярно е, че обичам дисциплината, но винаги съм искал само
най-доброто...
– Един съпруг не може да
Аскетите. А що се касае до сина ти... да, определено вярвам. Особено когато ти си
замесен.
Пръстите на Йохана неволно докосват белега, разрязващ лицето . Бесният ритъм на
сърцето ми изтласква всяка друга емоция от тялото ми. Тя знае. И не защото ме е чула
да признавам срама си в залата за разпити. Просто знае, защото самата тя е преживяла
същото. Абсолютно съм сигурен. Чудя се кой
е причинил това – майка
, баща
?
Някой друг?
Често съм се питал какво би казал баща ми, ако някой му хвърли истината в лицето.
Мислех си, че в такава ситуация маската му ще падне и всички ще видят как лидерът на
