Предани полностью

необходимо единствено да се страхуват от теб. Оръжията ще му помогнат да постигне

това.

– И каква е крайната цел? – пита Кейлъб.

– Преданите имаме една-единствена цел – да се върнем към първоначалния замисъл

на града – обяснява Кара. – Включително и да изпратим група хора отвъд оградата,

както ни беше казано от Едит Прайър. За жалост, после се оказа, че нейните инструкции

нямат никаква стойност. Както и възстановяването на кастите със сила. Преданите се

подготвят да атакуват безкастовите. Това беше планът, който направихме с Йохана,

преди да тръгна. Не бяхме обсъждали да се свързваме с баща ти, Тобиас, но тя има

право на собствени решения.

Почти бях забравил, че преди да заминем, Кара беше лидер на Преданите. Не съм

сигурен дали продължава да я е грижа дали кастите ще оцелеят, но определено я е

грижа за хората. Разбирам го по начина, по който гледа в монитора – с вълнение, но и със

страх.

Макар че в залата е много шумно и всички обсъждат разпалено случващото се,

веднага чувам стрелбата. Куршумите звучат странно през микрофоните на камерите.

Сякаш някой чупи сухи пръчки. Докосвам стъклото на екрана, за да променя гледната

точка, и попадам на камерата в сградата. Преданите са влезли. На една маса в склада

има няколко пистолета и купчина кутии с патрони. В сравнение с оръжията, които имат

хората в Бюрото, това е нищо, но по стандартите на града са ценни запаси.

Няколкото безкастови, които охраняват масата, бързо падат като посечени. Преданите

са много повече. Най-после разпознавам някого – Зийк се приближава до единия

безкастов и го удря с пистолета си по челюстта. Под напора на куршумите в рамките на

две минути безкастовите губят битката, като се свличат един върху друг. Преданите се

пръсват из склада, стъпват по телата, сякаш не са на хора, а са някакви отломки.

Събират всичко, а Зийк трупа пистолетите на масата с решително изражение, което съм

виждал само два-три пъти.

Той не знае за Юрая.

Младата жена зад бюрото прокарва пръст по екрана, превърта записа назад, натиска

паузата, увеличава образа и тогава виждам много късо подстриган мъж и жена с дълга

тъмна коса, паднала върху едната половина от лицето ѝ.

Маркъс, разбира се. И Йохана – с пистолет!

– Двамата успяха да привлекат на своя страна повечето от предишните членове на

кастите. Но колкото и да е странно, Преданите са по-малко от безкастовите – казва

младата жена и клати глава. – Оказа се, че има много повече безкастови, отколкото

предполагахме. Трудно е да се следи популацията на част от населението, която до

неотдавна е била пръсната къде ли не из града.

– Йохана? Води въстание? С пистолет? – Не, в това няма никаква логика – обажда

се Кейлъб.

Веднъж Йохана ми беше казала, че ако зависело от нея, би подкрепила действията

срещу Ерудитите, а не пасивността на собствената

каста. Но тогава все още

продължаваше да бъде вярна на вижданията на кастата си и не докосна оръжие. Сега,

когато вече касти няма, се е променила и е доста различна от говорителката на

Миротворците, която си спомням. Станала е войник.

– Има логика, ако се замислиш – казвам, а Кара кимва в съгласие.

Гледам как опразват склада, движат се бързо и ловко и се пръсват като семена,

понесени от вятъра. Тялото ми натежава, като че ли някой е сложил върху плещите ми

нов товар. Не знам дали Кара, Кристина, Питър и Кейлъб се чувстват по същия начин.

Градът, нашият град е много по-близо до пълно унищожение, отколкото някога досега е

бил.

Можем да се преструваме, че не сме част от онзи свят, докато живеем сред

относителното спокойствие на едно чуждо място, но това е самозаблуда. Ние

принадлежим на града. И винаги ще е така.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ØÅÑÒÀ

Òðèñ

Когато се връщаме към централата, е тъмно и прехвърча сняг. Снежинките летят

пред светлините на фаровете леки като пудра захар. Едва средата на есента е и е рано

за сняг, затова до сутринта ще е изчезнал. Щом скачам от камиона, веднага свалям

бронираната жилетка и я подавам на Амар заедно с пистолета. Сега, когато го вдигам, за

да го върна, усещам същата паника като преди. А се заблуждавах, че това ще отмине с

времето – вече започвам да се съмнявам, че някога ще ме напусне. А може би така и

трябва.

Влизам вътре и усещам топлия въздух. Сградата ми изглежда по-чиста отпреди, след

като видях покрайнините. Сравнението отново ме хвърля в смут. Как мога да вървя по

тези лъскави подове и да нося чисти и удобни дрехи, когато знам, че хората там увиват

домовете си с брезент, за да не умрат от студ!

Но когато стигам до хотелската стая, смущението ми си е отишло.