Коледа е и Флавия де Лус — единайсетгодишното момиче детектив с влечение към химията — се е затворила в лабораторията си, за да забърка отвара, с която да залови Дядо Коледа и да докаже, че той съществува. Съвсем скоро обаче е принудена да прекъсне заниманието си, защото снимачен екип пристига в имението Бъкшоу, за да прави филм с участието на звездата Филис Уивърн. В силна снежна буря всички жители на Бишъпс Лейси се събират в Бъкшоу, за да гледат актьорската игра на Уивърн, но никой от тях не е подготвен за шокиращия завършек на вечерта: мъртвец, удушен с филмова лента. Кой от всички гости би организирал толкова зловеща сцена? Докато бурята се разразява с пълна сила, а списъкът на заподозрените расте Флавия трябва да открие убиеца, скрит пред погледа на всички. "Преследвана от сенки" е четвъртият роман с главна героиня Флавия де Лус, в който момичето проявява отново наблюдателността и острия си ум, съчетани с щипка ирония — точно толкова, че да не наруши изтънчения стил. Брадли отново ни впечатлява с класически криминален сюжет, който би държал в напрежение всеки почитател на детективския роман."Алън Брадли създаде един от най-оригиналните, чаровни, необикновено изобретателни и забавни детективи на всички времена." Bookreporter "Засукан и възхитителен… Флавия е класически литературен герой, който успява да допадне еднакво много на млади и възрастни читатели." Times Record News
На Шърли
Смразяващите пипала на мъглата се виеха от леда като агонизиращи духове, напускащи телата си. Студеният въздух се гърчеше бял.
Летях нагоре-надолу из дългата галерия, а сребърните ножове на кънките ми стържеха тъжно като касапски нож, енергично подострян на брус. Под ледената повърхност сложно подреденият дървен паркет се виждаше съвсем ясно, въпреки че цветовете му бяха малко притъпени от дифракцията.
Над мен старинният полилей светеше с дванайсетте дузини свещи, които свих от килера на иконома. Те примигваха лудешки под вятъра, който създавах с бързото си преминаване. Обикалях ли обикалях залата — въртях се в кръг, летях нагоре и надолу. Изпълвах дробове с мразовития въздух и го издишвах на малки сребристи кондензирани струйки.
Най-накрая закантих кънки и спрях, а изпод ножовете им като миниатюрни цветни диаманти се разхвърчаха парченца лед.
Сравнително лесно беше да наводня галерията с портретите: един гумен градински маркуч, промушен през отворен прозорец на терасата и оставен да тече цяла нощ, свърши работа — заедно със силния студ, който бе сковал в ледена хватка околността през последните две седмици.
Тъй като по принцип никой не идваше в неотопляваното източно крило на Бъкшоу, нямаше да забележат импровизираната ми ледена пързалка — поне до пролетта, когато щеше да се разтопи. Никой, освен може би редовете от нарисувани с маслени бои мои предци, които в момента кисело гледаха от масивните си рамки по стените с ледено неодобрение какво съм сторила.
Подигравателният ми смях отекна из галерията и потеглих отново през мразовитата мъгла, сега приведена напред като състезател по бързо пързаляне с кънки — дясната ми ръка махаше ритмично във въздуха, опашките ми се вееха, а лявата си ръка бях опряла небрежно на кръста сякаш съм излязла на обикновена неделна разходка из поляните.
„Колко хубаво би било, помислих си аз, ако някой моден фотограф като Сесил Бийтън случайно мине оттук с фотоапарата си, за да обезсмърти този миг.“
„Продължавай да караш, момиченце, щеше да каже той. — Все едно ме няма.“
И аз пак щях да полетя като вятъра из огромната, облицована с ламперия, старинна галерия, а движенията ми от време на време щяха да замръзват за миг, запечатани от дискретно проблясващата светкавица.
Седмица-две след това щях да се появя на страниците на „Кънтри Лайф“ или „Лондонски илюстровани новини“, увековечена как целеустремено се нося напред.
„Ослепителната… зашеметяващата… Де Лус“, щеше да гласи текстът към снимката. „Единайсетгодишна кънкьорка е олицетворение на изяществото върху леда.“
„Мили боже! — Щеше да възкликне татко. — Та това е Флавия! Офелия! Дафни!“ — щеше да извика, размахал страницата във въздуха като хартиено флагче. — „Бързо елате да видите сестра си Флавия.“
При мисълта за сестрите си изстенах. До този момент студът не ми бе пречил, но сега ме скова с внезапната сила на атлантическа буря: леденият, хапещ, парализиращ мраз на зимен конвой, студ като в гробница.
Потреперих от глава до пети и отворих очи.
Стрелките на месинговия ми будилник показваха шест и петнайсет.
Провесих крака от леглото, прибутах пантофите си с палците на краката, увих се със завивките — чаршафи, юрган и всичко останало — станах от леглото и прегърбена като грамадна хлебарка, се заклатушках към прозорците.
Навън, естествено, още беше тъмно. По това време на годината слънцето щеше да изгрее чак след два часа.
Спалните в Бъкшоу бяха огромни като площади — студени, проветриви помещения с далечни, потънали в сенки стени. От всички тях моята беше в най-южния край на източното крило — най-отдалечена и изолирана.
Заради дългата и бурна кавга между двама от предците ми, Антъни и Уилям де Лус, относно достойнствата на една военна тактика по време на Кримската война, двамата разделили Бъкшоу на два лагера посредством черна линия, начертана по средата на вестибюла: линия, която нямали право да прекрачват. И така, по различни причини — някои доста отегчителни, други направо странни, — когато останалите части от имението били ремонтирани по времето на крал Джордж V, източното крило си останало до голяма степен неотоплявано и напълно изоставено.
