Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно. Само преди два месеца ни посетиха двама млади мъже с шалове и пуловери, които в продължение на два дни правиха снимки на Бъкшоу от всевъзможни ъгли — и отвътре, и отвън. Казваха се Невил и Чарли, а татко ни обясни крайно мъгляво каква е целта на посещението им. Тъй като предположих, че това е просто поредната фотосесия за списание „Кънтри Лайф“, бързо забравих за случката.
Сега татко отново бе отишъл до прозореца и се взираше навън към проблемния си имот.
Фели стана и се приближи небрежно до огледалото. Наведе се напред и се взря внимателно в отражението си.
Вече знаех какво си мисли.
— Имаш ли представа за какво се разказва? — попита тя с преправен глас. — Във филма, имам предвид.
— Като че ли ще е някоя от онези провинциални семейни истории — отвърна татко, без да се обръща. — Не си направих труда да попитам.
— Ще участва ли някой известен?
— Не, доколкото си спомням. Агентът не спираше да повтаря за някаква жена на име Уивърн, но на мен името и нищо не ми говори.
— Филис Уивърн? — възкликна Дафи. — За Филис Уивърн ли става въпрос?
— Да, така се казваше — отвърна татко малко по-ведро, но съвсем малко. — Филис. Малкото й име е същото като на председателката на Филателното дружество на Хемпшир. Само че тя се казва Филис Брамбъл, а не Уивърн.
— Но Филис Уивърн е най-голямата звезда в целия свят! — зяпна Фели. — В цялата галактика!
— Във Вселената — добави сериозно Дафи. — В „Дъщерята на пазача“ играеше ролята на Мина Килгор, помниш ли? „Анна от степите“, „Любов и кръв“, „Облечена да умре“, „Тайното лято“… Трябвало да играе ролята на Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“, но вечерта преди пробните снимки се задавила с костилка от праскова и не могла да каже и дума.
Дафи се осведомяваше за всички новости от света на киното, като прочиташе светкавично списанията във вестникарската будка в селото.
— Значи Филис Уивърн ще идва в Бъкшоу? — попита Фели.
Татко сви едва забележимо рамене и продължи да гледа навъсено навън.
Бързо слязох по източното стълбище. Трапезарията тънеше в мрак. Когато влязох в кухнята, Дафи и Фели вдигнаха кисели погледи от купичките си с овесена каша.
— А, ето те и теб, скъпа — каза госпожа Малит. — Тъкмо щяхме да пращаме хайка по петите ти, да видим дали си жива. Хайде, побързай. Онези кинаджии ще пристигнат всеки момент.
Изгълтах закуската си (овесена каша на бучки и прегоряла препечена филийка с лимонов крем) и тъкмо се канех да се измъкна, когато вратата на кухнята се отвори и влезе Догър, обгърнат от свежия полъх на студен въздух.
— Добро утро, Догър — поздравих аз. — Ще ходим ли днес за елха?
Откакто се помня, със сестрите ми имахме традиция в седмицата преди Коледа да ходим с Догър в гората в източния край на Бъкшоу, където внимателно разглеждахме дръвчетата и след като давахме на всяко точки за височина, форма, гъстота и цялостно излъчване, накрая избирахме победителя.
На следващата сутрин като с магия избраната елха се появяваше в салона, поставена в кофа за въглища и готова да се заемем с украсата й. Всички — с изключение на татко — прекарвахме деня сред вихрушка от сърмени, сребристи и златисти гирлянди, пъстри стъклени топки и ангелчета, надуващи картонени тромпети, и се бавехме колкото се може повече с дребните си задачи до мръкване в късния следобед, когато с неохота трябваше да признаем, че елхата е готова.
Тъй като това бе единственият ден в годината, в който сестрите ми се държаха с мен малко по-малко злобно от обикновено, го очаквах с едва прикрито въодушевление. За един-единствен ден — или поне за няколко часа — се отнасяхме възпитано и внимателно една с друга, закачахме се, шегувахме се, а понякога дори се смеехме заедно, сякаш бяхме едно от онези бедни, но щастливи семейства от романите на Дикенс.
Вече се усмихвах нетърпеливо.
— Опасявам се, че не, госпожице Флавия — отвърна Догър. — Полковникът нареди къщата да остане в сегашния си вид. Така поискали от киностудиото.
— О, киностудиото значи! — казах аз, може би прекалено силно. — Не могат да ни попречат да отпразнуваме Коледа.
Но по натъжения поглед на Догър веднага разбрах, че могат.
— Ще поставя малка елхичка в оранжерията — рече той. — На студа ще се запази по-дълго.
— Но няма да е същото! — възразих аз.
— Наистина — съгласи се Догър, — ала ще сме се постарали.
Преди да измисля какво да отвърна, татко влезе в кухнята и ни погледна намръщено, сякаш е директор на банка, а ние — нахални клиенти, успели някак си да влязат преди началото на работния ден.
Всички седяхме със сведени погледи, когато той отвори списание „Филателия“ и започна съсредоточено да маже прегорената си филия с блед на вид маргарин.
— Тази нощ е натрупал хубав пресен сняг — отбеляза ведро госпожа Малит, но по разтревожения поглед, който хвърли към прозореца, разбрах, че мисли за друго.
Ако вятърът продължеше да духа така, след работа щеше да й се наложи да гази през преспите към дома си.
