Великият сър Франсис Галтън е описал един от методите за производство на птичи клей в книгата си „Изкуството на пътуването или хитри методи за оцеляване в диви райони“, екземпляр от която намерих сред колекцията от негови творби с гъсто подчертани страници в библиотеката на чичо Тар. Следвах инструкциите на сър Франсис буква по буква — домъкнах у дома цели наръчи джел от големите дъбове в гората Гибът Ууд и сварих откъснатите клонки на лабораторната спиртна лампа в тенджера, която взех — без нейно знание — от госпожа Малит. По време на последните етапи от процеса добавих и няколко свои съставки, за да направя смолата сто пъти по-лепкава от оригиналната рецепта. Сега, след шест месеца подготовка, отварата ми бе достатъчно мощна, за да спре на място и габонска горила, а Дядо Коледа — ако изобщо съществуваше — нямаше да има никакъв шанс да се измъкне. Освен ако веселият старец по случайност не си носеше бутилка серен етер (C2H5)2O, с който да разтвори птичия клей, той щеше да остане залепен за комина за вечни времена — или докато аз не решах да го освободя.
Планът ми бе великолепен. Учудих се, че никой досега не се е сетил за него.
Надзърнах иззад пердетата и видях, че през нощта е валял сняг. Носени от северния вятър, белите снежинки още се вихреха лудешки на фона на светлината, струяща от кухненския прозорец на долния етаж.
Кой може да е буден в този час? Твърде рано беше госпожа Малит да е дошла от Бишъпс Лейси.
И тогава си спомних!
Днес нашествениците пристигаха от Лондон. Как можах да забравя?
Преди повече от месец — по-точно на 11 ноември, онзи сив и мрачен есенен ден, в който всички в Бишъпс Лейси скърбяха мълчаливо за близките си, загинали във войните — татко ни бе повикал в салона, за да ни съобщи мрачната вест:
— Опасявам се, че неизбежното се случи — каза той най-накрая, след като се извърна от прозореца, през който се бе взирал печално четвърт час. — Не е нужно да ви напомням за затрудненото ни финансово положение…
Татко каза това, като забрави, че ни напомняше всеки ден — понякога по два пъти на час — за топящите ни се пари. Имението Бъкшоу било собственост на Хариет, а когато тя умряла, без да остави завещание (Все пак кой би си помислил, че кипящ от живот човек като нея ще срещне края си в планина в далечен Тибет?), започнали проблемите. Вече десет години татко изпълняваше изтънчените стъпки на „Танца на смъртта“, както се изразяваше той, с побелелите мъже от данъчната служба на Негово Величество.
И въпреки непрестанно нарастващата купчина от сметки върху масичката във вестибюла и въпреки все по-настоятелните обаждания по телефона на хора с груби гласове от Лондон, татко някак си успяваше да удържа атаките.
Веднъж, поради фобията му от „апарата“, както той наричаше телефона, аз отговорих на едно от тези безочливи позвънявания и разговорът протече доста смешно, тъй като се престорих, че не говоря английски.
Когато телефонът отново иззвъня минута по-късно, вдигнах веднага слушалката и затраках бързо с пръст по вилката.
— Ало? — извиках. — Ало? Ало? Съжалявам… не ви чувам. Връзката е ужасна. Обадете се друг ден.
На третото позвъняване вдигнах слушалката и се изплюх в долния и край, откъдето веднага се разнесе тревожно пукане.
— Огън — казах аз със замаян и леко монотонен глас. — Къщата гори… стените и подът пламтят. Опасявам се, че трябва да затварям. Съжалявам, но в момента пожарникарите разбиват прозореца.
Събирачът на дългове повече не се бе обаждал.
— Срещите ми със Службата по данъчно облагане на недвижими имоти — казваше татко сега — не доведе до никакъв резултат. Положението е безнадеждно.
— Ами леля Фелисити? — възрази Дафи. — Тя сигурно би могла…
— Леля ви Фелисити няма нито средствата, нито желанието да помогне за облекчаването на положението, в което се намираме. Опасявам се, че тя…
— Ще дойде за Коледа — прекъсна го Дафи. — Можеш да я помолиш, докато е тук!
— Не — отвърна татко тъжно и поклати глава. — Всичко, което опитах, се провали. Танцът приключи. Най-накрая ме принудиха да предам Бъкшоу…
Ахнах.
Фели се наведе напред със сбърчено чело. Гризеше един от ноктите си: нечувано действие за суетно същество като нея.
Дафи, както винаги, гледаше загадъчно с присвити очи.
— … на едно филмово студио — продължи татко. — Ще пристигнат в седмицата преди Коледа и ще останат в пълно владение на имота, докато не приключат с работата си.
— А какво ще стане с нас? — попита Дафи.
— Ще ни позволят да останем в къщата — отвърна татко, — при условие че стоим в покоите си и не пречим по никакъв начин на работата им. Съжалявам, но това бяха най-добрите условия, които успях да издействам. В замяна ще получим достатъчно възнаграждение, за да изкараме криво-ляво… поне до края на март.
