„Скъпо момиче“, бе заявила леля. „Вече си на осемнайсет. След няколко години — четири или пет, ако имаш късмет — зъбите ти ще започнат да опадат и ще оглеждаш стягащи комбинезони в универсалния магазин. Момичетата, които се омъжват рано, хващат най-жизнените младоженци, не го забравяй. И не се взирай в тавана с това отегчено изражение, Офелия. Тези алуминиеви салатиери са произведени от останки на самолет. Леки са, практични и приятни за окото. Какво по-добро начало за чеиза ти?“
Намерих купите скрити най-отзад на висок рафт в килера и ги иззех в името на науката.
За да създам синя експлозия, смесих шест части калиев нитрат, две части сяра и една част антимонов трисулфид.
Това бе формулата, по която се произвеждаха ослепителните спасителни ракети в морето, и реших, че моята заря ще се види чак в Молдън Фенуик — може би дори в Хинли и отвъд.
Към една-две порции от сместа добавих по лъжица дъбови сажди, за да се получи ефект на дъжд към експлозиите; в други сипах малко лампени сажди за фонтани от огнени искри.
Важно беше да имам предвид, че за зимните фойерверки се използва различна формула от онази за летните. Основната идея бе следната: по-малко сяра и много повече барут.
Забърках барута сама от натриева селитра, сяра, въглен и с изпълнено с щастие сърце. Отдавна стигнах до извода, че при работа с експлозиви най-важна е душевната нагласа.
Научих го след онзи случай със злощастната госпожица Гърди, бившата ни гувернантка… но не! За тази катастрофа в Бъкшоу не се изричаше и дума. Тя остана в миналото и, за мое щастие, вече почти беше забравена. Поне аз се надявах, че е забравена, тъй като това бе един от малкото ми провали при експеримент с дуалин — вещество, съдържащо дървени стърготини, селитра и нитроглицерин и печално известно с нестабилния си характер.
Въздъхнах и пропъдих от съзнанието си бедната, опърлена госпожица Гърди, след което се посветих на по-приятни мисли.
Преди да разпределя сместа по глинените саксии, добавих в някои от тях определено количество Арсениев оксид (AS4O6), наричан понякога бял арсеник. Макар да се наслаждавах на мисълта, че смъртоносна отрова може да произведе най-ослепително бяла въздушна експлозия, не това бе причината да го избера.
Онова, което най-много стопляше сърцето ми, беше мисълта да отворя върху наследствения ни дом, макар и само за няколко секунди, чадър от смъртоносно отровен огън, който щеше да бликне и в следващия миг внезапно да изчезне сякаш с магическа пръчица и да остави Бъкшоу в пълна безопасност.
Не ме беше грижа дали в това имаше някаква логика. Въпросът беше в самата идея и бях доволна, че ми е хрумнала.
Сега трябваше да запечатам всяка саксия с оризова хартия, за да предпазя химичните съставки от влагата. По-късно днес, точно преди да си легна, щях да ги пренеса една по една нагоре по тясната стълба, свързваща лабораторията ми с покрива.
И тогава щях да се захвана за работа измежду комините.
Слязла бях до средата на стълбището с надеждата, че не мириша твърде много на барут, когато на входната врата се звънна. Догър се появи, както обикновено, сякаш от въздуха и когато стъпих на последното стъпало, той вече отваряше вратата.
На прага стоеше инспектор Хюит от полицейския участък в Хинли.
Не бях виждала инспектора от известно време, а за последната ни среща не бих искала да си спомням.
Стояхме и се взирахме един в друг като вълци, приближили се от различни посоки към поляна, пълна с овце.
Надявах се, че инспектор Хюит не е злопаметен и ще прекоси вестибюла, ще ми стисне дружески ръката и ще заяви, че се радва да ме види. Все пак му бях помагала при няколко безизходни ситуации, без дори да получа похвала.
Е, това не беше съвсем вярно: съпругата му Антигона ме покани на чай през октомври, но колкото по-малко кажа за случилото се, толкова по-добре.
Затова сега стоях във вестибюла и се преструвах, че чистя парченце храна, заклещило се между зъбите ми, като се взирах в отражението си в една от лъснатите до блясък колони в края на парапета. Тъкмо когато реших да бъда милостива и да кимна отсечено на инспектора, той се обърна без дори да ме погледне и тръгна към доктор Дарби, изникнал внезапно на площадката на западното стълбище.
Проклятие! Ако бях разсъждавала трезво, щях лично да посрещна инспектора и да го заведа до местопрестъплението на горния етаж.
Но сега беше твърде късно. Изпуснах достъпа си до Стаята на смъртта (така ги наричаха в детективските предавания по радиото) и беше твърде късно да призная грешката си.
Или пък не?
— О, госпожо Малит — нахълтах аз в кухнята, сякаш едва сега научавах новината. — Случило се е нещо ужасно. Госпожица Уивърн е претърпяла страшна злополука и инспектор Хюит е тук. При този студ навън сигурно ще е много благодарен, ако му предложим чаша от прочутия ви чай.
Ласкателствата никога не са прекалени.
— Ако искаш да ми кажеш, че е мъртва, вече го знам отвърна госпожа Малит. — Подобни неща се разчуват за отрицателно време. Шокиращо е, разбира се, но вече няма смисъл да си мълчим, нали Алф?
Алф поклати глава.
