Страховитата бледост на плътта й — с изключение на гримираното лице — и придаваше вид на звезда от нямото кино и за миг изпитах същото ужасно усещане като преди: че тя си играе на Статуи, както правехме с Фели и Дафи, преди двете да ме намразят — че всеки момент ще кихне или ще си поеме дълбоко дъх.
Нищо подобно не се случи, разбира се. Филис Уивърн беше напълно мъртва.
Започнах огледа си отдолу. Вдигнах края на дебелата й вълнена пола и веднага забелязах, че глезените й са подути — направо се издуваха над тежките черни работнически ботуши.
Работнически ботуши ли? Невъзможно бе да са нейни!
С помощта на носната си кърпа, за да не оставя отпечатъци, изхлузих единия ботуш… бавно и прецизно, като обърнах специално внимание на начина, по който дебелият бял чорап беше събран под ходилото й.
Както и подозирах — ботушът бе нахлузен на крака й след смъртта.
Много старателно смъкнах дългия до коляното чорап и го събух. Кракът й беше подпухнал, потъмнял и посинял от спирането на кръвта. Лакираните й нокти изглеждаха отвратително.
Отново обух чорапа, който се плъзна с лекота по студената кожа.
Обуването на ботуша обаче не беше лесно като събуването му; скованите пръсти просто отказваха да се плъзнат чак до долу. Вкочаняваше ли се вече трупът?
Отново издърпах ботуша и пъхнах длан в него. В носа на обувката имаше някакъв предмет — хартия на пипане.
Богат и известен човек като Филис Уивърн би ли си купил по-големи ботуши, в които да се налага да тъпче хартия, за да му станат?
Малко вероятно. Извадих топката с пръст и я разгънах.
Беше лист хартия за писма, в чийто горен край бе напечатано: „Хотел «Кора», Горен Уобърн, Лондон, WC1.“
На страницата с червено мастило бяха надраскани думите:
Да кажа ли на Д?
Проклет да е почеркът й! „Да кажа ли на Т?“ ли пишеше?
Листът беше откъснат от кочана диагонално през инициала — последната буква можеше да е всяка.
Нямах време за предположения, нито дори да претърся за още нещо пропуснато от полицията. Пъхнах листа в джоба на жилетката си, за да го анализирам по-късно.
Пак се опитах да й обуя ботуша, но заради подуването имах чувството, че тъпча слонски крак в балетна пантофка.
Спомних си за Фло или Мейв, или както там се казваше, и изтичах в съседната стая.
Да! Точно както си и мислех — актрисата беше оставила половината купичка с нарязани плодове на нощното шкафче. Взех лъжичката и се върнах при госпожица Уивърн.
С помощта на лъжицата като обувалка успях да напъхам вкочанения крак в ботуша.
Нещо ми подсказа да надникна и в другия ботуш и бързо свалих и него. Дали тук щеше да е скрита останалата част от посланието?
Нямах този късмет. Другият ботуш беше празен и аз бързо го обух отново на крака.
Приключих с долните крайници.
Следващата ми стъпка бе да я подуша хубавичко. От опит знаех, че отровата може да предизвика симптоми на всякакви привидни причини за смъртта и нямаше да рискувам да пропусна нещо.
Подуших устните й (забелязах, че аленото червило върху горната излиза извън очертанията на самата устна, вероятно за да маскира мустачето, което се виждаше само от много близо), след това ушите, носа, деколтето, дланите и доколкото успях, без да местя трупа — подмишниците.
Нищо. Като изключим, че бе мъртва, Филис Уивърн миришеше като човек, който само преди няколко часа се е изкъпал във вана с ароматни соли.
Трябва да се е прибрала в стаята си веднага след представлението, свалила е костюма на Жулиета (който все още стоеше разпънат на леглото), взела си е вана и после… какво?
Отново използвах носната си кърпа, за да сваля от шията й проба от сценичния грим, който забелязах по-рано. Върху белия ленен плат мазната пудра приличаше на прах от фино натрошена червена тухла.
Обърнах специално внимание на ноктите й, покрити с лъскав ален лак в тон с червилото. Кожичките в основите им образуваха сивкавобели полумесеци, тъй като върху тях не бе нанесено багрило. Фели лакираше ноктите си по същия начин и внезапно ме полазиха тръпки.
„Спокойно, това е просто един труп“, казах си аз.
На сцената ноктите на Филис Уивърн със сигурност не бяха в този крещящ цвят. Напротив — като изключим шамара, интерпретацията й на Жулиета се отличаваше с непретенциозната си простота. Все пак истинската Жулиета е била на не повече от дванайсет-тринайсет години, или поне така твърдеше Дафи.
„Ако не бяхте вие“ — заяви загадъчно тя веднъж — „в момента Дърк Богард можеше да се катери по балкона ми.“
За разлика от нея обаче Филис Уивърн беше на петдесет и девет години. Лично ми го каза. Истинско чудо беше, че успяваше да свали четирийсет и пет години от възрастта си под сценичните прожектори.
Може би се дължеше на дребния й ръст. На практика тя бе малко по-едра от мен.
„Най-добре да не се мотая“, напомних си. Актрисите, които пратих за зелен хайвер, можеха да се върнат всеки момент и да заблъскат по заключената врата.
Но нещо не ми даваше мира — нещо не беше наред. Какво ли?
Отстъпих назад, за да огледам цялата стая.
