Преследвана от сенки полностью

Със селската си блуза и пола Филис Уивърн сякаш бе поседнала за малко да си поеме въздух, преди да се отправи на маскен бал.

Възможно ли беше просто да е получила инфаркт или пък внезапен инсулт?

Разбира се, че не! Нямаше как да пренебрегна черната панделка от кинолента, завързана на врата й. А и освен това Догър посочи хеморагичните петна. Жената очевидно беше удушена. Това бе съвсем ясно. Просто частица от съзнанието ми все още се опитваше да притъпи ужаса от разигралото се тук насилие.

От косата до…

Косата! Това беше!

Като цветни звездички, блещукащи в небето, цветята във венеца на Жулиета още бяха вплетени в дългите й златисти коси. Едва ли бяха естествени, иначе досега да са повехнали. Цветята обаче изглеждаха свежи, сякаш бяха откъснати минутка преди да вляза в стаята.

Протегнах ръка и хванах една особено свежа на вид жълта иглика.

Трудно ми бе да преценя на пипане. Дръпнах и — мили боже! — косата на Филис Уивърн с все венец се смъкна от главата й и падна на пода с отвратително тупване като мъртва птица, стоварила се от небето.

Оказа се перука, разбира се, и без нея актрисата беше плешива като варено яйце.

Варено яйце, нашарено от още повече хеморагични петна, или петехия, както ги нарече Догър.

Зяпах я потресено. На що за кошмар се бях натъкнала?

Вдигнах перуката от килима и я върнах на главата, но колкото и да я намествах, все изглеждаше абсурдно.

Може би защото знаех какво се крие отдолу.

Не можех обаче да губя цял ден, за да си играя с фризурата й. Накрая се отказах и насочих внимание към тоалетката, която беше пълна с всевъзможни бурканчета и шишенца: студени театрални кремове, глицерин и розова вода, подредени върху лосиони за почистване на кожата и най-различни тоалетни принадлежности от козметичната линия на Хариет Хъбард Айер. Макар плотът на тоалетката да приличаше на същинска аптека, няколко неща очевидно липсваха: червен сценичен грим, алено червило и лак за нокти.

Претършувах набързо дамската й чанта, оставих настрани шепа хартиени носни кърпи, портфейл с шестстотин двайсет и пет лири и няколко монети, след което се натъкнах на нещо интересно: гребен от черупка на костенурка, джобно огледалце и кутийка ментови бонбони (от които си взех един и прибрах в джоба още два, за да си набавя бързо енергия, ако се наложеше).

Тъкмо се канех да затворя чантата, когато зърнах едва забележим цип в хастара — изкусна маскировка от страна на производителя.

„Ехо! Какво е това? Таен джоб може би?“, помислих си аз.

За мое разочарование в него нямаше кой знае какво — връзка ключове и малко книжле с вид на документ, съставено от две сиви страници с еднаква информация, отпечатана и на двете:

Шофьорската книжка беше издадена на 13 май, 1929 г.

Филида? Лампман?

Нима това бе истинското име на Филис Уивърн? Не ми се вярваше да носи чужди документи в чантата си.

Но да приемем, че Филида беше Филис или обратното, какво да мисля за останалото? Каква връзка имаше с Вал Лампман? Съпруга ли му беше? Сестра? Снаха? Братовчедка?

„Братовчедка“ и „съпруга“ бяха напълно възможни отговори. Всъщност на практика можеше да е и двете. Хариет, например, е носила фамилията Де Лус, преди да се омъжи за татко и така не й се е наложило да се откаже от моминското си име.

Ако Филис Уивърн не ме бе излъгала за възрастта си — а защо ще го прави? — значи през 1929 г. е била… я да видим… преди двайсет и една години… е била на трийсет и осем.

На колко години ли беше Вал Лампман? Труден въпрос. Той бе едно от онези дребни създания с опъната лъскава кожа и светла коса, което носеше копринен шал на врата си, за да скрие бръчките, и изглеждаше недокоснато от времето.

Какво каза Дафи? Откакто се случило нещо — което аз съм била твърде малка, за да разбера — Филис Уивърн не била работила с друг режисьор.

Какво можеше да се е случило? С всяка минута ми ставаше все по-ясно, че с добро или лошо ще трябва да примамя сестра си да проговори.

Оглеждах ноктите на Филис Уивърн за втори път, когато топката на бравата се завъртя!

За малко да се подмокря!

За щастие вратата беше заключена.

Пъхнах шофьорската книжка обратно в чантата и закопчах ципа. Вдигнах чаршафа от пода и като внимавах да не се разшумя, го метнах върху тялото.

След това се спуснах към завесата, от която се вдигна нов задушаващ облак прах.

Стиснах нос, тъкмо навреме, за да потисна гръмовна кихавица и да я заглуша до тих, но доста груб звук.

„Апчих!“

Наздраве!

Трябваше да внимавам с подутата от боя врата. Не успях да я затворя след себе си толкова плътно, колкото ми се искаше, и се задоволих с две внимателни, но почти безшумни натискания. Завесите от двете страни на вратата не само щяха да приглушат звука, но може би дори да скрият самата врата от очите на по-ненаблюдателните.