Човекът се държеше добре, говореше спокойно. Знаеше всичко за Мел, Мел чувстваше това и се надяваше, че човекът ще продължи да бъде любезен. Надяваше се още, че има усет и разбира кога му се говори истината. Никога не си беше представял, че може да се озове сам и в подобно положение на осмия етаж в някакъв хотел. Не искаше да изглежда нервен. Искаше спокойно да стигнат до главния въпрос, да им покаже, че не крие нищо. За щастие, в момента нямаше какво да крие. Нямаше отговор на онова, което те щяха да го попитат. Но те трябваше да разберат, че той казва истината.
Чудеше се дали да седне или да продължава да стои прав. Върху шкафчето, до бутилката уиски и леда, имаше още една чаша. Приготви си питие, докато казваше на Джийн Валенцуела, че наистина през последните няколко години той се е занимавал с повечето правни въпроси на фирмата.
— Причината да сте тук обаче е — рече Мел, след като отпи голяма глътка уиски и се поотпусна, — че сте видели във вестника снимката от пожара. Щом аз съм я видял, предполагам, че и вие сте я видели. Затова няма смисъл да го увъртаме, нали? Вие смятате, че след като съм тук и съм неговият адвокат във фирмата, съм във връзка с него. За съжаление, господа, абсолютната Божа истина е, че нямам представа къде се намира той.
Ето така. Все едно, че направи признание, без нищо да е казал. Мел занесе питието си до леглото и приседна на ръба му.
Валенцуела отпи от уискито си и попита:
— Свещения град ли си дошъл да видиш, Мел? Да видиш Стената на плача35?
— Не, не. Тук съм по работа. Поне такова беше намерението ми. Не се опитвам да те убедя, че съм турист. Но не знам и къде е той и не мога да се свържа с него. Така че, кой знае — вероятно ще си ходя след няколко дена.
— Освен, ако той не се обади.
— Възможно е.
— Аз мисля, че вече си се свързал с него — отсече Валенцуела, — иначе нямаше да си тук.
— Не, кълна се, че не съм.
— Искам да кажа, че си влязъл във връзка, след като една кола за малко не го сгази. Преди колко време беше това? Преди четири дена?
— Да, тогава той се свърза с нас. Не е говорил лично с мене. Обадил се е в офиса си.
— И те те изпратиха.
— Всъщност, аз и без това трябваше да дойда. Да видя дали ще мога да го намеря, за да подпише някои документи.
— Да видиш дали ще можеш да го намериш — повтори Валенцуела. — Хайде сега, Мел. Нямаше ли поне телефонния му номер?
— Бог ми е свидетел. Никой, и това значи никой, не знае къде живее той.
— Какво име използва?
Мел знаеше, че ще стигнат дотам. Нямаше друг избор, освен да им каже. В момента, в който той произнесе: „Розен“ и Валенцуела и по-младият отметнаха назад глава, изненадани от простотата на отговора.
Тали влезе през свързващата врата и след като видя двамата посетители и г-н Банди, който седеше на леглото рошав и гол до кръста, изненадано възкликна: „О, извинете!“ Г-н Банди й се усмихваше. За първи път, откакто беше пристигнал, го виждаше в добро настроение.
— Тали — каза Мел, — би ли се обадила на „обслужване по стаите“? Нека донесат още малко лед, фъстъци и тем подобни, нали знаеш, нещо за гризане. Използвай телефона в другата стая.
— Благодаря, не искаме — рече Валенцуела, като гледаше към момичето. — Тали, седни ей там до бюрото.
Тали хвърли поглед към Мел.
— Добре, щом не искате нищо — съгласи са Мел — няма проблем.
Бюрото се намираше до нощното шкафче, откъм страната на прозорците. По-младият протегна крак, за да придърпа стола и, и докато тя сядаше малко с гръб към него, за да може да вижда г-н Банди, не отлепяше очи от нея.
Валенцуела попита:
— Какво каза, че е името?
Мел се поколеба:
— Розен.
— Само Розен?
— Ал Розен. Мисля, че е от Албърт.
— Интересно какви имена приемат някой хора — каза Валенцуела — Ал Розен. От Рос ви го сменя на Розен, да не е прекалено много, все едно че не иска да забрави кой е… И какво прави сега?
— Представа си нямам — отговори Мел, — изобщо не съм влизал във връзка с него. Всъщност, за първи път компанията ми възлага нещо, свързано с него. Аз даже не знаех къде се намира.
Тали гледаше г-н Банди, с ясното съзнание, че той лъже. Защо? Представа нямаше, кои бяха тези мъже. Тя подскочи, като усети, че й бутат стола.
Теди Кас, с крак на напречната пръчка, рече:
— Ами ти, Тали? Чувала ли си за човек на име Розен?
— Дали го познавам?
— Попитах те, дали някога си чувала това име.
Тя погледна към г-н Банди и видя как той извърна очи, отказвайки да й помогне.
— Да, чувала съм името от г-н Банди, но не го познавам.
— Докато съм тук, Тали ще работи за мен — каза Мел. — Тя се обади в някои хотели да допита за г-н Розен. И това е всичко.
— Чудя се — обади се Валенцуела — от какво живее този човек. Донесъл ли е пари със себе си?
— Сигурно — отвърна Мел, — освен ако не работи.
Валенцуела поклати глава.
— Едва ли. Тук за него няма подходяща работа, от която да се издържа. Мисля си, че компанията вероятно му изпраща пари.
— Възможно е — отвърна Мел.
— Но, ако е така — продължи Валенцуела, — бих казал, че ще им писне да го издържат. Това са три години — та какво е направил той за компанията през това време?
— Значи, надали го издържат — рече Мел.
