Преследваният полностью

Валенцуела за момент се втренчи в него.

— За адвокат лесно се съгласяваш?

Мел сви рамене.

— Защо не? Това, което казваш звучи логично.

— Приличаш на купчина избелели кучешки лайна — заключи Валенцуела, — но лесно се съгласяваш.

Той стана от стола си и отиде до шкафчето, за да остави чашата върху подноса.

Мел седеше е отпуснати рамене, уморен. Изломоти:

— Какво мога да ви кажа? Виновен съм, защото имам нещо общо с него.

Тали почувства как ръката на по-младия се плъзна по гърба й, докато той се изправяше, за да мине покрай нея. Допирът му будеше страх. Начинът, по който се бяха надвесили над г-н Банди, също будеше страх. Сякаш се канеха да го сграбчат и да го размажат, а той нямаше да направи нищо, за да се защити. Тя видя по-младият да отива към вратата и у нея се събуди надежда, че ще си тръгне Но той само се наведе, за да вдигне зелената платнена чанта, след което я хвърли на леглото.

Теди Кас погледна към Валенцуела.

— Някакъв се качва с пакет и чанта. После си тръгва без тях.

Валенцуела попита:

— Мел, кой беше той? За теб ли работи?

— Приятел ми е — обади се Тали. — Моля ви, кажете им г-н Банди, че ми е приятел и дойде само да ни види. Като си отиваше, забрави чантата си.

— Боже мой — рече Валенцуела — ама какво е това, бе? Тя да не ти намига? А ако ти кръстосаш пръстите, значи всичко е наред. Къде е пакетът, кой то мъжът донесе.

Валенцуела се обърна и затършува с поглед из стаята.

— Вярно, донесе ни нещо — каза Тали.

Тя стана и отиде до нощното шкафче, последвана от погледите на г-н Банди и на по-възрастния. По младият беше отворил платнената чанта.

— Ето това — добави Тали, като вдигна бутилката уиски J & B.

— Донесъл ви е пиячка? — усъмни се Валенцуела.

Тали кимна.

— Да, подарък за г-н Банди. Понеже работя за него. Обикновена любезност.

— Нищо интересно няма в чантата — каза Теди Кас, — само малко мръсни дрехи.

Той измъкна една замърсена униформена риза.

— В пехотата служи, нали? Какво търси в Тел Авив?

— Работи в посолството — отвърна Тали, — познавам го от известно време. Приятели сме. Така че, когато шефът ми пристигна, донесе ни бутилката.

— И беше увита също като пакет, пуснат по пощата — обади се Валенцуела.

— Да, имаше някаква хартия — съгласи се Тали, — кой знае къде се е дянала.

— Опаковъчната хартия ли търсите? — каза Мел — мисля, че един от „обслужване по стаите“ я прибра. Джийн — продължи той — имаш ли нещо против да те наричам Джийн? Имаш ли също нещо против да ти кажа, че прекаляваш с всичко това. И така, търсите Рос. Добре. Като се поставя на ваше място, разбирам ви. Но аз дойдох тук, бях заплапувал да дойда тук, надявайки се да се срещна с него по работа, да ми подпише някои документи. Междувременно се случи онова, снимката му се появи във вестниците, а това вече е съвсем друга игра, от която нищо не разбирам. Мисля, че се крие и не го упреквам. И вие не можете да го упрекнете. Той не е глупав. Знае, че го търсят и ще се крие. Може вече и да е напуснал страната. Не знам. Така че, освен ако не ми се обади — признавам, възможно е — няма начин да се свържа с него. Следователно, по-вероятно е да си тръгна с неподписани документи.

— Звучи ми като лъжа — рече Валенцуела, — само че ти си наясно в какво положение си и не мисля, че ще ме лъжеш.

— Виж какво, аз винаги съм бил реалист — рече Мел — и няма да седна да си удрям главата в стената, ако знам, че не мога да овладея положението.

— А може да си я удариш и в тротоара осем етажа по-долу — уточни Валенцуела. — Ако се чуеш с него, Мел, дай ми документите. Аз ще ти уредя подписването им.

Когато г-н Банди си наля още една чаша уиски, Тали помисли, че ще вземе да се напие, защото е уплашен и не знае какво да прави. Но той не се напи. Седеше си в един стол, отпиваше от чашата, от която се стичаха капки върху корема му, и пушеше пура. След като беше изглеждал толкова безпомощен, почти покъртителен, сега седеше спокоен и нямаше и следа от тревога на лицето му. Искаше й се да му зададе всичките въпроси, които напираха в главата й.

Но не успя. Дойдоха мъжете с мебелите и г-н Банди отиде в 824-а, за да им каже къде да поставят дивана, хладилника и допълнителното кресло. Когато мъжете си тръгнаха, г-н Банди й изброи какво иска да има в хладилника: различни видове сирена, маслини, газирана вода, пушени стриди. Тя трябваше да се грижи в хладилника винаги да има лед.

— Г-н Банди, моля ви — осмели се Тали, — ще ми кажете ли какво искаха онези хора?

— А ти какво си мислиш?

Той отиде до дивана и се настани удобно, с глава върху облегалката, вдигнал поглед нагоре към нея.

— Не зная. Вас питам.

— Искат да го убият — отсече Мел, — това разбираш ли го?

Тя не разбираше нито това, нито каквото и да било друго. Защо? Кои са те? Какъв е г-н Розен или този г-н Рос? След като беше работила три години за г-н Розен и беше получавала по хиляда лири седмично, като негова „асистентка“, както той я наричаше, тя изведнъж осъзна, че не знае нищо за него. Той не беше американски бизнесмен в пенсия. Той се криеше. И тези хора искаха да го убият. Защо?

Но г-н Банди избягваше въпросите. Само каза: