— Нали съм с колата на г-н Розен?
— Не, приятел, ние ще я използваме. В случай, че ни се наложи бързо да отидем донякъде. Ще кажеш на г-н Банди, че си я върнал на г-н Розен, защото му е трябвала за нещо. После, опитай се, ако можеш, да се залепиш за г-н Банди. Разбираш ли, г-н Розен може и да не е тук. Ние нищо не знаем със сигурност. И може да се обади на г-н Банди, за да му каже къде е. Нали разбираш?
— Да — кимна Мати.
— Г-н Розен си иска парите, нали така?
Мати пак кимна.
— И паспорта си.
— Какво каза? — изненада се Рашад.
— Чух, че Тали приказваше с г-н Банди за парите и за това, че г-н Розен си е загубил паспорта. Когато се върнах снощи.
— И не си искал да ми кажеш? — възропта Рашад. — Пазел си го в тайна?
— Не се сетих по-рано.
— Добре. Значи ще се навърташ край г-н Банди — продължи Рашад. — Кажи му, че ще му вземеш кола под наем, ако иска да отиде някъде. В случай че открием нещо, може да се наложи да се свържем с теб, така че ще се обадим в хотела. Трябва да си някъде наблизо, например във фоайето.
— Ами, ако не му трябвам. На дебелия — попита Мати.
— Не бе, мой човек, ти на нас ни трябваш — каза Рашад, като обви с ръка крехките му рамене, докато вървяха по улица Давид а Мелех66, която минаваше покрай хотела. — Ти си вече в отбора.
В камарото, което се движеше по хълмовете на запад от Ерусалим, Тали каза:
— Липсва ти войната. Така ли е? Липсва ти тръпката, вълнението.
Дейвис гледаше в пътя.
— Не, не ми липсва войната.
— Тогава защо правиш това? Ти не искаш да го защищаваш. Ти искаш да воюваш с тях.
— Според мен той няма избор — рече Дейвис, — ако се замислиш, така е.
— Той може да ги изчака да си тръгнат. Да се скрие някъде, където никога няма да го открият.
— На него му е писнало да се крие — възрази Дейвис. — От три години все се крие. Иска да се прибере в къщи, но не смее да си покаже носа. Писнало му е непрекъснато да се оглежда и сега вижда възможност да сложи край на всичко това.
— Защо му помагаш?
— Защото не знае как да се справи сам.
— И това ли е единствената причина? Не го правиш за себе си, така ли?
— Какво искаш да кажеш, че го правя за пари ли?
— Не, затова те и попитах дали ти липсва войната? Иначе защо ще искаш да убиваш?
— Вие защо воювате? Твоята страна? — попита Дейвис.
— Защото ни атакуват.
— И тук е същото.
— Не е — възпротиви се Тали.
Като следваше лъкатушния път в сутрешната хладина, той се опита да измисли някаква друга тема за разговор и започна да й разправя за един негов приятел, на име Зохар, който живеел близо до блока на пехотинците и ги наблюдавал, докато „всяка сутрин правели гимнастика“ — тичали. Зохар прекарал шест години в Ейлат и когато се преместил на север, напускайки пустинята Синай, казал: „Очите ни са зажаднели за зелено“. Така че купили си къща сред дърветата близо до Херцлия Питуах.
Разказа й как видял за първи път Ерусалим, бил със Зохар и Зохар му показал мястото, където неговият танк — и танкът на негов добър приятел, който сега бил управител на „Херц“ в Ерусалим — се оказали обградени от йорданците през шестдневната война… показал му една арка, нещо като каменен тунел, и го попитал според него може ли оттам да мине танк, защото ако се заклещел… — йорданците в това време стреляли по него с ракети, но те трябвало да опитат и минали на косъм, като изподрали стените. Зохар му показал върху варосаната стена на една къща S-образна следа от куршуми, която оставил със своята узи, докато стрелял от купола на танка. Довел и жена си и трите си деца тук, на излет, няколко пъти. Дейвис допълни, че ако той бил женен и имал деца, по същата логика трябвало да ги заведе в Да Нанг и Дон Тиен. Не можел обаче да си го представи.
— Ти не си ли женен? — попита Тали.
— Почти се бях оженил на два пъти — отвърна Дейвис, — бях нещо като сгоден. Но все ме изпращаха някъде и като се върнех, оказваше се, че не съм вече сгоден.
— Когато бях на осемнайсет се влюбих в един американец, който следваше стоматология — каза Тали. Знаеш ли къде е Атланта? Той живееше там. Отидох му на гости, но — тя сви рамене — след това си писахме известно време и престанахме.
— Мисля, че няма нужда да се притесняваш — каза Дейвис.
— За какво?
— За това, дали ще срещнеш някого и ще се омъжиш.
— Не знам — бих искала пак да съм стюардеса и да пътувам до различни места.
— Може би, докато съм още тук — рече Дейвис, — ще ме разведеш из Израел. Не съм много запознат със страната.
— Може, не знам.
Той се запита, дали тя разбра какво имаше предвид: да пътува с него, да отсяда с него в хотели.
Бяха на улица Яфо в центъра на сутрешното задръстване, когато Тали зърна Мати и каза на Дейвис бързо да спре. Той обаче не успя и измина още около половин пресечка. Когато най-сетне закова до тротоара, Тали изскочи, изтича през улицата между колите и изчезна. Дейвис чакаше, като се оглеждаше наоколо. Минаха около десет минути преди пак да я види, връщаше се с Мати, като нещо му се караше — слабото красиво момиче — бясна беше; наближиха колата и Дейвис се пресегна, за да им отвори вратата.
