Пазачът на паркинга при хотел „Кинг Дейвид“ винаги се радваше да види г-н Розен. Особено, когато той беше е жена. Когато г-н Розен беше сам, даваше му пет лири. Но когато беше с жена, му даваше десет лири. Положително тази проява на щедрост нямаше за цел да я впечатли; та тя не можеше да види банкнотите. По-вероятното беше, че г-н Розен тогава се чувстваше добре и беше щастлив. И защо да не е щастлив? С толкова пари и с две коли. Едната от колите сега я нямаше, бяха я взели американците, но новата, черната кола, навярно му беше достатъчна. Той проследи с поглед г-н Розен, който отвори вратата пред жената, а след това заобиколи, за да се качи.
В този момент пазачът чу оглушителен шум, като от състезателна кола — тя направо летеше по граничещата с хотела улица Давид а Мелех. Ръмженето на двигателя и скърцащият звук от колелата го накараха да стисне зъби в очакване на катастрофа. Но шумът, който бе чул, ревът на двигателя, ставаше все по-силен, по-ясен и пронизителен и ето че една зелена кола се завъртя и влетя в двора, като вдигна облак прах; чакълът се разхвърча, когато тя поднесе и спря. Мъж с кепе изскочи от колата, почти едновременно със спирането й.
— Розен!
Розен дръпна ръката си от съединителния ключ и насочи поглед към пехотинеца, който бързаше към него, после го прехвърли към Тали, която тъкмо слизаше от колата. Там вътре имаше и още някой. Розен не успя веднага да разпознае Мати.
— Ето го човека, за когото ти говорих — каза Розен.
— Боже мой — рече Еди, — само как нахълтва.
Розен се ухили на пехотинеца.
— Какво става? Малко забавления ли?
— Не пипайте запалването! — изкрещя Дейвис. — По-добре слизайте от колата. И двамата.
— Господи! — възкликна Розен. Вече му беше ясно. Нямаше нужда да задава въпроси.
— Хайде, Еди.
— Какво става?
— Трябва да се махаме оттук.
— Вземете и пазача с вас — настоя Дейвис.
Той направи знак на Тали и Мати да се отдалечат.
— Знаеш ли какво да правиш? — попита го Розен.
Той вече беше излязъл от колата.
— Стига да го открия — отвърна Дейвис — вие вървете на улицата.
Не ги изчака да се отдалечат. Докато лягаше по гръб и се промъкваше под колата, чу жената, която беше с Розен, да го пита какво става. Досега щеше да е разбрала, ако Розен беше завъртял ключа и колата беше експлодирала под тях. Между шасито и ребрата бяха пъхнати два пластични взрива „Ц4“, големи колкото юмрук, подобни на блокчета пластелин, с жиците и детонаторите — и единият щеше да свърши работа. Дейвис извади капачките и ги прибра в джоба си, след това сряза жиците със сгъваемия си нож и извади експлозивите.
Те стояха зад оградата, на улицата, забили поглед в него, докато той се измъкваше изпод колата.
Дейвис хвърли експлозивите на задната седалка на камарото, седна зад волана и пое към тях. Видя ги отново да влизат в паркинга и да се отдръпват, за да му направят път. Розен бързо дойде до колата.
— Качвайте се — рече Дейвис, — трябва да изчезваме.
— Чакай малко — какво имаше.
Розен се беше смръщил. Нещата се развиваха прекалено бързо за него. Той не беше свикнал да действа, без да задава въпроси.
— Нямаме време за приказки. Качвайте се — настоя Дейвис.
— Но аз нищо не съм си взел…
Красивата жена, която придружаваше Розен, попита:
— Някой ще ми обясни ли какво става тук? Какво имаше под колата?
— Чакай малко — рече Розен, ръцете му тършуваха из джобовете на лятното му яке — нямам никакви пари… слънчевите ми очила.
Този човек с брада, къдрава коса и сини мъниста! Нерешителността не подхождаше на характера му, но слабостта му проличаваше.
Тали знаеше какво става, тя се беше вторачила в Дейвис. Мати стоеше зад нея и не можеше да проумее, дали всичко това е действителност или е някакъв сън.
— … Дрехите ми. Трябва нещо да си взема.
— Г-н Розен — каза Дейвис, — забравете за дрехите си. Качвайте се в колата.
— Накъде тръгвате? — попита Тали.
— На юг. Чакай тук, докато ти се обадим.
— Към Беершеба ли?
— Най-малкото. Ако изобщо се измъкнем оттук.
Розен вече беше в колата й затръшваше вратата. Жената беше шашната. Тали изглеждаше спокойна.
— А може би ще стигнем до Ейлат — каза Дейвис. — Може още утре да ти се обадим да дойдеш и да му донесеш дрехи.
— Къде по-точно?
— Не знам. Предполагам в хотел „Лароме“. Хайде, трябва да тръгваме?
Розен се беше навел през Дейвис, за да погледне през прозореца откъм неговата страна.
— Еди, поговори с Тали. Слушай, ще се срещнем, така че бъди там. Нали? — И последните му думи бяха — Еди, не забравяй паспорта ми.
Тали гледаше подир камарото, което напусна паркинга в със звук на свистящи гуми й ревящ двигател зави по улица Давид а Мелех и пое на юг. Тя все още чуваше бученето на колата, която набираше скорост, дори след като беше вече изчезнала от погледа й… а после сивият мерцедес профуча край паркинга, устремен в същата посока.
