— Мати и аз трябва да си поприказваме — каза Тали.
— Ами добре, качвайте се.
Тя натика Мати отзад, качи се отпред и седна полуизвърната, като се втренчи в Мати.
— Казва, че ги е закарал до „Кинг Дейвид“ — рече Тали, само че г-н Розен не бил в стаята си. Казва, че е бил с тях вчера, когато си стрелял по тях, отмъкнали го със себе си.
— Колко бяха? Трима ли?
Мати кимна.
— Къде са сега?
— Казва, че не знае. Наредили му да се върне в Тел Авив. Задържали колата на г-н Розен.
Тя пак започна нещо да му вика на иврит, а Мати седеше притихнал до пистолета в кобура и мините, но не ги забелязваше, гледайки в Тали. После се дръпна, когато тя се опита да го удари с юмрук. Дейвис улови ръката й.
— Успокой се. Хайде да разберем, какво се е случило.
— Той е идиот — заяви Тали. — Мисли, че те само искат да си поприказват с г-н Розен.
Тя пак започна да го хока, но този път и Мати повиши тон.
— Къде са отишли, след като си е тръгнал — попита Дейвис — къде са били?
Те пак поговориха на иврит, после Тали рече:
— В хотела. Отишъл с чернокожия до едно кафене, след това чернокожият си тръгнал.
— А другите двама? — попита Дейвис. — Те в хотела ли са чакали?
— Били са на паркинга до колата — отвърна Тали.
Тя пак заговори с Мати на иврит. Той нещо й каза.
— Твърди, че са искали да сменят гума. Той е повдигнал колата…
— Коя кола?
— Тази, която е карал — рече Тали, — но според него на гумата нищо й нямало.
Дейвис включи на скорост и рязко се отдели от тротоара.
— Паркирана била до новата кола на г-н Розен, до черната — допълни Тали.
Дейвис вече го знаеше, още преди тя да му го каже.
— Хотел „Лароме“ е най-хубавият хотел в Ейлат — заяви Розен. — Той е голям и луксозен и можеш да се загубиш, докато търсиш дискотеката, но иначе е забавно — стига разни досадници да не те свалят. Много хубави млади израелци си опитват късмета с туристки. Също като в Рим.
— Навсякъде е така — отвърна Еди. — В „Дан“ имаше един, казах му, че мога да му бъда майка. И знаеш ля какво ми отговори?
— Един момент.
Розен отиде до рецепцията, подаде ключа на служителя и нещо му каза. Служителят се разсмя. Розен се върна при Еди, като се усмихваше, протегна ръка, за да я пусне да мине първа през въртящата се врата.
— Та какво рекъл? Онзи, израелецът?
— Рече…
Но сега Розен отново разговаряше, този път с портиера. Подаде му банкнота и портиерът се усмихна.
— Съжалявам, продължавай.
Докато излизаха от хотела на път за паркинга, Еди каза, че всъщност отговорът му не бил нищо особено. Рекъл, че е влюбен в нея и възрастта нямала никакво значение. Розен отговори, че и за него няма значение. Какво значеха годините? Какво общо имаха те с онова, което човек чувства. Еди вметна:
— Внимавай. Паспортът ти е у мен. С датата ти на раждане.
— О, вярно — съгласи се Розен.
Осем и трийсет и пет. Имаха време да стигнат до „Хилтън“ и дори да изпият по чаша кафе.
— Трябва да се преоблека — каза Еди.
— Тогава ще си го пием, докато се преобличаш. Ще ти помогна да се преоблечеш — додаде Розен. — Но първо ще ти помогна да се съблечеш.
— Знаеш ли, че си много сексуален за мъж на твоята възраст — каза Еди.
— На туристките от „Хилтън“ им харесват подобни приказки — възрази Розен, — това ги възбужда и кара слабините им да се овлажняват, да потръпват. Но ти всъщност не си „Хилтън“-ски тип. Обяснявал ли съм ти разликата? Разликата между туристките от „Хилтън“ и от „Кинг Дейвид“?
— Не, но си представям какво ще ми кажеш.
Тя пак почака, този път, за да побъбри с пазача на паркинга, на когото също даде нещо. Когато се върна при нея, хвана я за ръката и я стисна, а тя рече:
— Сигурна съм, че прекаляващ с бакшишите.
— Разбира се — отвърна Розен.
Чуваха гласовете на момчетата, които играеха баскетбол в двора на АМХ и си подвикваха на иврит, чуваха и ударите на топката в таблото — зад живия плет и една висока мрежа. Сивият мерцедес беше паркиран до мрежата, на улица Линкълн.
Щяха да чуят експлозията на колата, и още как, бе казал Теди Кас. По дяволите, тя щеше да изпотроши прозорците на сградата на АМХ.
Но те нямаше да я чуят, ако колата не експлодираше, бе казал Валенцуела.
Бяха взели Рашад от улица Агрон и се бяха промъкнали с мерцедеса, изучавайки страничните улици и преките пътища, които Валенцуела бе отбелязал за картата. Тук висяха вече повече от четирийсет минути… почти четирийсет и пет минути, когато най-сетне зърнаха Рашад да се задава откъм предната страна на АМХ.
— Току-що излезе от хотела — съобщи Рашад. — Отива към паркинга.
— Сам ли е? — попита Валенцуела.
— Не, с някаква жена.
— Е, нищо не мога да направя — каза Валенцуела.
