Можех единствено да го гледам. Той се приближи. Коленичи до мен, хвана ме за яката и дръпна лицето ми към своето. Срещнах празните му очи. Усетих как ужасът се надига отново, порой, който да ме отнесе. И по-лошо, усетих студените му пръсти вътре в черепа си, изтриваха спомени, променяха цели.
— Забрави Ренар. Обърни отмъщението си срещу света.
„Ренар ще умре.“
— От… моята… ръка… — Незнайно как устните ми произнесоха думите.
Но той вече бе отнел остротата им, притъпил бе
Старецът се усмихна. Наведе се да прошепне нещо в ухото ми. Помня дъха му на шията си и вонята на разложение.
После чух думите му и изгубих свяст.
Червеи се гърчеха зад очите ми. Нищо от стареца не остана в спомените ми, само дупка, където не можех да погледна. Ренар стана име без тежест, а омразата ми стана дар за всички останали.
Падах в непрогледен мрак, оглушен от собствените си писъци. Нечии ръце се сключиха около гърлото ми, а в мрака моите откриха гърло, което да стиснат. Хватката се стегна, стегна се още… Писъците затихнаха в съскане, гъргорене, после тишина. Стисках. Ръцете ми се превърнаха в железни куки. Стисках толкова силно, че беше чудо как костите на ръцете ми не се скършиха като сухи вейки.
Падах през непрогледен мрак, през тишина, съществуваха само ръцете на моето гърло и гърлото в моите ръце, и гладът за въздух, и оглушителните удари на полудялото ми сърце.
Падах през години. Падах през целия си живот…
Паднах на земята. Ударих се силно. Очите ми се отвориха. Лежах на каменен под. Лилаво лице се пулеше насреща ми, очите — оцъклени, езикът — подут и изплезен. Дневна светлина се лееше през висок прозорец. Сърцето ми се блъскаше в гръдната кост, сякаш искаше да излезе. Всичко ме болеше. Видях ръце около шията под лилавото лице. Моите ръце. Отпуснах хватката си с цената на гигантско усилие. Побелелите пръсти не ме слушаха.
Болката в мен нарастваше. Имах нужда от нещо, но не можех да го назова. Зрението ми пулсираше в червено, потъмняваше. Вдигнах схванати пръсти към шията си и открих ръце там.
Лицето не ми беше познато. Жена?
Светът се отдалечаваше, болката понамаля.
„Ренар…“ Името изплува отнякъде, а с него почувствах и прилив на сила. Нечии ръце се опитваха да откъснат ръцете на удушвачката от гърлото ми. Сигурно бяха моите ръце, но изобщо не ги чувствах свои. „Ренар!“ Първата глътка въздух изсвири в гърдите ми, все едно съм я всмукал през тънка тръбичка.
Въздух! Имах нужда от въздух.
Задавих се, опитах се да вдишам, но не се получи, гърлото ми беше смазано и въздух не проникваше.
„Ренар.“
Лилавото лице бе на побеляла жена. Не разбирах.
„Ренар. И Корион.“
„Ису!“ Спомних си. Спомних си страха, но той бледнееше пред студената ярост, която ме гореше в момента.
— Корион. — За четирите години след онази вечер в кулата чак сега изричах името му. Спомнил си бях. Спомних си онова, което ми е било отнето, и за пръв път от цяла вечност се почувствах цял.
Намерих сили да се надигна.
Бях в някаква стая в замъка. На пода до някакво легло… Паднал бях от леглото. Докато някаква дъртофела се бе опитвала да ме удуши.
Вратата се разтресе. Някой тропаше силно.
— Хана! Хана! — Женски глас.
Незнайно как се изправих, преди вратата да се отвори.
— Катерин. — Гласът ми излезе като врясък през нараненото гърло.
Тя беше. Рошава, но красива. Със зейнала уста, зелените очи — отворени широко.
— Катерин. — Едва успях да прошепна името ѝ, а ми се искаше да викам, да изкрещя сто неща наведнъж.
Вече разбирах. Разбирах играта. Знаех кои са играчите. Знаех какво трябва да се направи.
— Убиец! — каза тя. Извади кама от дрехата си, остра и достатъчно дълга да прониже човек. — Баща ти е знаел какво прави.
Опитах се да ѝ обясня, но думи не идваха. Опитах се да вдигна ръце, но нямах нужната сила.
— Ще довърша онова, което започна той — каза Катерин.
А аз стоях и се дивях безпомощен на красотата ѝ.
При дуел, при единоборство, меч срещу меч, не е изключено да умреш поради недостатъчни умения. Но по-често изходът се решава от късмета, а ако дуелът се проточи — от издръжливостта. Онзи, който пръв се умори, обикновено умира.
Така че в крайна сметка е въпрос на издръжливост. Би трябвало да изписват това на надгробните плочи: „Той се умори.“ Може да не се е уморил чак от живота, но поне се е уморил да го държи изкъсо.
В истинските битки — а повечето битки са истински, за разлика от танцовото изкуство на дворцовите двубои, — именно умората е най-страшният убиец. Мечовете тежат, железни са. Размахваш ли такова парче желязо няколко минути, ръцете ти се сдобиват със собствено мнение относно възможностите си. Дори когато животът ти зависи от това.
Неведнъж ми се е струвало, че да вдигна меча си за още един удар е усилие достойно за Херкулес, но никога не се бях чувствал толкова изцеден, колкото когато застанах лице в лице с ножа на Катерин.
— Копеле!
Огънят в очите ѝ изглеждаше достатъчно разпален да ѝ даде сили за смъртоносния удар.
Загребах в себе си за воля да я спра, но останах с празни ръце.
