— Един удар, и толкоз. Нищо и никаква цицина. Други рани нямаше.
— Лундист е жив?
— Баща ти нареди да го екзекутират, Йорг. — Макин се появи в светлината, опрял ръце в касата. — Задето не успял да те защити, така каза. — Изплю черна храчка на пода. — Но ако питаш мен, просто не му трябваше учител, щом синът му така или иначе е избягал. Така постъпва кралят. Когато нещо вече не му трябва, го изхвърля.
Успя да се ухили.
— Адски се радвам да те видя, момче.
Погледнах го в очите. Видях как усмивката му угасна, как я заменя несигурност, отражение на моята.
Трябваше да го оставя. Всъщност трябваше да го убия. Да прережа всички нишки.
Не погледнах към ножа си. Никога не сваляй очи от плячката, особено ако плячката е човек като Макин, пък макар и в такова състояние. Но знаех, че ножът е там. Ясно си представях как острието му отразява светлината на фенера. Макин също не погледна към него. Твърде умен бе, за да покаже слабост пред хищника. Решенията ни често се раждат от възможността.
Татко би го оставил. Мъртъв.
Съществото, в което ме беше превърнал Корион, онова оръдие, онази дребна фигурка в играта на тронове, то изобщо не би слязло тук, в тъмницата.
А Йорг? Какво би направил той?
— Аз съм син на баща си, Макин.
— Знам. — Не почна да ме моли. Такъв си беше и за това му се възхищавах. Но пък аз добре избирам фигурите си.
Усещах ножа като нажежено желязо в ръката си. Мразех се за онова, което щях да направя, още повече се мразех заради колебанието. Мразех се заради слабостта си.
Зърнах за миг Нубанеца, само бялото на усмивката му и черното на очите му, които ме следяха, както ме бяха следели неотклонно от деня на срещата ни.
Макин се възползва от този миг. Подкоси ме с ритник. Аз паднах, а той се хвърли отгоре ми с цялата си тежест — беше едър мъж, макар и отслабнал през последните седмици — и притисна главата ми в сандвич между каменния под и юмрука си. И двамата бяхме в лоша форма. Един удар се оказа достатъчен да ме прати там, откъдето бях избягал преди няма и час в стаята на Катерин.
Шекспир твърди, че дрехите правели човека. Подходящите дрехи превръщаха брат Сим ту в голобрадо момче, ту в старец, който е толкова престарял, че не може да държи бръснача.
Като момиче също беше убедителен, макар че тази роля може да бъде опасна в компанията на разбойници и затова прибягвахме до нея само в краен случай, тоест когато нямаше друг начин да стигнем до жертвата си. Младия Сим е трудно да го запомниш. Когато се изгуби от погледа ми за известно време, забравям как изглежда. Понякога си мисля, че от всичките ми братя той е най-опасният.
— Я пак ми го обясни. — Макин се наведе напред на седлото, за да го чуя през дъжда. — Намушка те баща ти, но ние отиваме в замъка на граф Ренар, за да си отмъстиш?
— Да.
— И то не графа ще търсим. Не копелето, което уби майка ти, а някакъв стар шарлатанин?
— Точно така.
— Който ви е взел акъла на теб и Нубанеца малко след като сте избягали от Висок замък? И ви е пуснал да си вървите, без даже да ви поступа?
— Мисля, че направи заклинание на арбалета на Нубанеца — казах аз.
— И да е направил, било е за добро. Онзи арбалет не пропускаше. Нубанеца можеше да спре цяла войска с него.
— Нубанеца рядко пропускаше, вярно е — казах аз.
— И?
— И?
— И не разбирам защо яздим под дъжда на гърба на откраднати кранти право към устата на вълка.
— Около какво се върти светът, Макин?
Той ме погледна, присвил очи срещу влажния вятър.
— Никога не съм имал време за твоите философи, Йорг. Аз съм войник, и точка.
— Добре де, войник си. Около какво се върти светът?
— Около войната. — Отпусна несъзнателно ръка върху дръжката на меча си. — Войната на Стоте.
— А тя около какво се върти, войниче? — попитах.
— Около стотина благородни мъже, които се бият за императорския трон.
— И аз винаги така съм си мислил — рекох.
Дъждът се засили, капките удряха по ръцете ми като ледена градушка. Напред пътят се разделяше и на кръстопътя имаше светлина, три светлинки всъщност, три кръпки топла светлина.
— Странноприемница — казах и изплюх дъжд.
— А ние какво, не се ли бием за императорския трон? — упорстваше Макин. Поддържаше темпото, макар конят му да се пързаляше в калта по края на пътя.
— Тук убих Прайс — казах. — Пред онази странноприемница. По онова време се казваше „Трите жаби“.
— Прайс?
— Баткото на Малчо Райчо. Не го познаваш. В сравнение с него Райк е истински джентълмен.
— А, да, сещам се. Чувал съм братята да разказват за това около огъня. Не в присъствието на Райчо, естествено.
