Стигнахме хана. Ако се съдеше по табелата, още го наричаха „Трите жаби“.
— Бас ловя, че не са ти разказали подробностите.
— Разбил си му черепа с камък, нали? Знаеш ли, май не беше от любимите им истории.
— Двамата с Нубанеца се връщахме от замъка на Ренар. По целия път мълчахме. На мен Корион ми беше разбъркал главата, все едно имах черна дупка зад очите си. Не очаквахме да срещнем братята тук. Срещата ни беше за седмица по-рано и в другия край на Анкрат. Но аз бях настоял Нубанеца да си изпълни даденото обещание и вместо към уговореното място, тръгнахме към замъка на Ренар. Така или иначе, заварихме ги тук. Двайсетина коня край пътя, а пламъците тъкмо започваха да облизват сламения покрив. Бърло седеше при ей онова дърво и си общуваше с буренце бира. Сим гонеше едно прасе и размахваше брадва. И тогава се появи Прайс, наведе се да излезе през вратата, а около него бълваше дим. Приличаше на дявол, честно. Влачеше ханджията за врата. Не го душеше, между другото, просто си го влачеше с една ръка. И значи ме видя и откачи. Блъсна ханджията в касата на вратата и мозъкът на оня се разтече. А Прайс само ме гледаше втренчено. „Ах, ти, копеленце дребно, ще те разпоря.“ Каза го, без да повишава глас, но всички братя го чуха. С Нубанеца бяхме на трийсетина метра от него, а все едно ми го изсъска в ухото. „На бас, че с тоя голям арбалет можеш да го заковеш между очите“ — рекох на Нубанеца. А той ми вика: „Не.“ Ама го каза с онзи сух глас, дето го познавах. „Трябва да те видят как го правиш ти“ — така ми каза. Прайс се приближи, без да бърза. Не си правех илюзии, че мога да го спра, но да избягам и дума не можеше да става, така че реших да си пробвам късмета. Взех един камък от земята. Гладък. Пасна ми в ръката, като да го бяха правили за мен. „Давид е имал прашка“ — вика ми Прайс. Усмихнат такъв, ама усмивката му — гадна. „Голиат е бил много силен, затова“ — ужилих го аз. Прайс вървеше бавно, обаче ония трийсет метра свършиха за нула време. „Какво си се ядосал толкова? — питам го. — Нубанеца ли ти липсваше?“ Така де, реших поне да разбера защо ще ме убиват. „Щото…“ — почна той и млъкна. Смути се нещо, погледът му празен и втренчен, сякаш се опитва да види нещо, ама не може. Възползвах се от момента и хвърлих камъка. С такъв камък не можеш да пропуснеш. Ударих го в дясното око. Много силно. Дори чудовище като Прайс забелязва такива неща. Нададе вой, ужасен. Честно, Макин, и ти щеше да напълниш гащите, ако го беше чул как реве и ако знаеш, че ти е вдигнал мерника. И значи, клекнах аз и зашарих с ръце по земята. Намерих още два камъка, идеални като първия. Прайс продължаваше да скача на място и да вие, притискаше с ръка окото си, а между пръстите му течеше нещо гадно. „Хей, Голиат!“ — ревнах аз. Това му привлече вниманието. Замахнах и хвърлих втория камък. Уцелих го в лявото око. Той ревна като див звяр и хукна към мен. Метнах третия камък, той му строши зъбите и заседна в гърлото му. Едно ще ти кажа, Макин, никой не може да хвърля така. Не беше въпрос на късмет, нито на умения, беше невъзможно, но въпреки това се случи, при това не веднъж, а три пъти. И след това съм хвърлял камъни, но никога така. Както и да е, отстъпих аз настрани, той ме подмина и след още десетина метра падна на земята и взе да се дави. Третият камък беше стигнал чак до трахеята му. Взех най-големия камък, който можех да вдигна от онзи зид ей там, онзи със сухия градеж, и тръгнах към него. Сигурно и без моя помощ щеше да си умре, от задушаване. Вече беше посинял, сещаш се, като обесените. Но аз предпочитам да не рискувам. Та значи дави се той, сляп като къртица. И вони, щото се е изпуснал и прочие. Направо ми дожаля за тъпото копеле. Мислех, че ще трябва да го ударя няколко пъти, но черепът му хлътна още при първия удар.
Макин се смъкна от седлото и потъна до глезени в калта.
— Хайде да влезем.
Вече не усещах дъжда и лошото време. Беше ми горещо, като в деня, когато убих Прайс. Усещах гладката повърхност на първите три камъка и грапавините на последния, с който бях сложил края.
— Корион е насочвал ръката ми тогава. А Сагеус е насъскал Прайс срещу мен, сигурен съм. Баща ми си мисли, че сънният вещер му служи, но не е така. Сагеус е разбрал, че Корион ме е хванал на въдицата си, разбрал е, че губи наследника на своята нова пионка, затова е заразил сънищата на Прайс и е раздухал омразата му към мен. Не е било нужно да я раздухва много. Те играят с нас, Макин. Ние сме фигури на дъската им.
Макин се усмихна през раните си.
— Всички сме фигури на нечия дъска, Йорг. — Тръгна към вратата на странноприемницата. — Самият ти често си ме разигравал.
Последвах го в топлата смрад на хана. В огнището имаше само едно дърво, което припукваше и изпускаше повече дим, отколкото топлина. На тезгяха седяха десетина. Местни хора, ако се съдеше по вида им.
— А! Вонята на мокри селяци. — Метнах подгизналата си наметка на най-близката маса. — Нищо не може да се сравни с нея.
— Бира! — Макин си дръпна едно столче пред тезгяха. Мястото около нас бързо се опразни.
