— Сложих тялото в голям метален сандък за инструменти. Взех го от строителния обект, на който работех тогава. Капакът му се намира на половин метър под земята. Оттогава минаха девет години и районът е обрасъл с растителност. Трудно ще открием мястото, но мисля, че знам къде е. Спомням си всичко съвсем ясно.
Те обсъдиха вариантите и решиха, че Карлос, Марта Хандлър, Брайън и Бък, както и един от охранителите, ще останат при къмпинга. Другите щяха да тръгнат по пътеката с пикапа на Фред.
— Още нещо — каза Бойет. — Преди години местността се наричаше Планината на Руп. Беше собственост на семейство Руп, много сурови хора. Мразеха натрапниците и често гонеха туристите. Затова избрах мястото. Знаех, че е доста безлюдно. — Бойет замлъкна, намръщи се и разтри главата си. — Както и да е. Семейството беше голямо и сигурно още притежава имота. Ако попаднем на тях, ще си навлечем неприятности.
— Къде живеят? — попита притеснено Роби.
Бойет размаха бастуна си в другата посока.
— Далеч оттук. Едва ли ще ни чуят или видят.
— Да тръгваме — подкани го Роби.
Седмицата бе започнала съвсем нормално за Кийт с рутинните срещи в понеделник сутрин. Сега обаче той седеше на задната седалка на пикап, който се тресеше по неравния път. Планината на Руп всъщност представляваше среден по големина хълм, обрасъл с гъсти храсти, бръшлян и дървета. Кийт бе изправен пред реалната опасност от въоръжен конфликт със сърдитите собственици на земята. Намираше се в крайната фаза на своето пътуване, която трябваше да изясни дали Травис Бойет казва истината. Ако не откриеха Никол, Травис би изглеждал като обикновен мошеник, а Кийт — като пълен глупак. Освен това всички щяха да разберат, че щатът Тексас е екзекутирал този, когото трябва.
Намереха ли трупа, Кийт не знаеше какво ще се случи по-нататък. Вече не смееше да прави каквито и да е предположения, но определено се надяваше да се прибере у дома още същата вечер. Не му се мислеше какви ще бъдат реакциите в Тексас, но и бездруго нямаше да се върне там. Възнамеряваше да следи развоя на събитията по телевизията от сигурно разстояние. Беше убеден, че ги очаква истинска сензация, в случай че трупът наистина се появеше.
Бойет седеше на предната седалка и разтриваше главата си, като непрекъснато се оглеждаше. Изведнъж посочи вдясно — не се съмняваше, че гробът е от тази страна на пътеката — и заяви:
— Мястото ми се струва познато.
Наоколо имаше само храсти и ниски дървета. Те спряха, слязоха и извадиха два метални детектора. В продължение на петнайсет минути обхождаха цялата местност в търсене на следи. Очакваха всеки момент детекторите да издадат някакъв звук. Бойет куцукаше и си проправяше път с бастуна. Кийт го следваше, а останалите ги наблюдаваха отстрани.
— Оглеждай се за стара гума от камион — повтаряше Бойет.
Но двамата не откриха нищо, а детекторите мълчаха. Те се качиха обратно в пикапа и потеглиха бавно нагоре по стръмния терен, който не бе използван от десетилетия. Провал номер едно.
Изведнъж пътеката изчезна и Фред Прайър трябваше да продължи през буйната растителност. Листата и клоните на храстите драскаха стъклата и пътниците в откритата част на пикапа се навеждаха, за да избегнат ударите. Тъкмо когато Фред обмисляше да се върне, следата се появи отново и Бойет заяви:
— Давай напред.
Пътеката се раздели на две. Фред спря, а Бойет огледа внимателно местността и поклати глава. Няма представа къде сме, каза си Фред. Роби, който седеше отзад, погледна недоверчиво Кийт.
— Надясно — заяви Бойет.
Фред се подчини. Гората ставаше все по-непроходима. Дърветата бяха по-млади и плътно разположени едно до друго. Подобно на ловджийско куче, Бойет вдигна ръка и посочи някакво място. Фред Прайър изключи двигателя. Пътниците слязоха от пикапа и започнаха да търсят стара гума или друга следа. Напрежението нарасна, когато металният детектор изпищя заради забравена бирена кутийка. Над главите им прелетя малък самолет и всички застинаха от страх, че някой ги наблюдава.
— Бойет, помниш ли дали гробът се намира в гората или на открито място? — попита Роби.
Разумен въпрос.
— Мисля, че беше на открито, но за девет години са пораснали много дървета — отвърна Бойет.
— Страхотно — промърмори Роби и продължи да обикаля наоколо. Адвокатът мачкаше с крака бурените, като не отделяше очи от земята, сякаш всеки момент очакваше да попадне на следа.
След половин час Бойет обяви:
— Не е тук. Да продължаваме.
Провал номер две.
Кийт се сви на задната седалка и погледна Роби. И двамата бяха разочаровани, но никой от тях не продума. Не знаеха какво да кажат в този момент. Измъчваха ги хиляди съмнения.
След един завой пътеката се изправи отново и Бойет посочи друго място.
— Тук е — каза той и отвори вратата, преди Фред да успее да изключи двигателя.
