В 10:00 ч. паркингът пред погребално бюро „Лам и син“ беше пълен и колите започнаха да спират от двете страни на улицата. Опечалените, облечени в най-официалните си дрехи, се наредиха на опашка, която започваше от входа, минаваше през малката морава, продължаваше по улицата и стигаше чак до ъгъла. Хората бяха тъжни и ядосани, уморени и разтревожени от случващото се в тихото им градче. Сирените, фойерверките, изстрелите и виковете по улиците бяха стихнали малко преди изгрев слънце, като позволиха на жителите да си отпочинат. Никой обаче не очакваше ситуацията да се нормализира в следващите дни.
Присъстващите бяха видели по телевизията мрачното лице на Травис Бойет, направил зловещото признание. Знаеха, че той казва истината, защото винаги бяха вярвали в невинността на Донте. Историята далеч не бе приключила и ако Бойет наистина бе убил Никол, някой трябваше да плати висока цена.
В полицията работеха осем чернокожи служители, които предложиха доброволно помощта си. Въпреки че не бяха спали от часове, те искаха да покажат уважението си към Донте и семейството му. След като затвориха улицата пред погребалното бюро, полицаите отклониха движението и изгониха репортерите. Журналистите се бяха събрали зад загражденията на една пряка оттам.
Хюбърт Лам отключи предната врата, поздрави първата вълна посетители и ги помоли да се запишат в регистъра. Хората започнаха да влизат бавно в сградата. Донте щеше да бъде погребан след седмица и те имаха достатъчно време, за да се сбогуват.
Той бе изложен в приемната. Ковчегът беше отворен и украсен с цветя. Пред него се виждаше портрет на Донте от последната година в гимназията — красиво осемнайсетгодишно момче със синя шапка. Снимката бе направена месец преди да го арестуват. Донте се усмихваше, все още в очакване на дълга футболна кариера. Очите му излъчваха вяра и амбиция.
Вече цял час Робърта и децата стояха до ковчега. Те докосваха Донте, плачеха и се опитваха да запазят самообладание пред гостите.
Когато се върна при къмпинга, Роби описа сцената на Карлос и останалите. Брайън Дей искаше незабавно да отиде при гроба и да заснеме всичко преди появата на полицията, но Роби не беше склонен на такова нещо. Двамата започнаха да спорят, макар и да бе ясно, че адвокатът има последната дума. Фред Прайър се мъчеше да се свърже с шерифа на окръг Нютън. Марта Хандлър разговаряше с Арън и си водеше бележки. Изведнъж се разнесе пронизителен писък. Бойет падна на земята и се затресе ожесточено. Кийт коленичи до него, а другите се скупчиха безпомощно наоколо и се спогледаха неразбиращо. След минута припадъкът утихна и Бойет се успокои. Хвана се за главата и изрева от болка. После застина на място и тялото му се вцепени. Кийт изчака малко, докосна го по рамото и попита:
— Травис, чуваш ли ме?
Никакъв отговор. Кийт се изправи и каза:
— Обикновено изпада в безсъзнание за няколко минути.
— Тогава да го отървем от мъките — предложи Роби. — Нужен е само един бърз изстрел в главата. Недалеч оттук има гроб, който скоро ще се изпразни.
— Стига, Роби — каза Кийт.
Останалите харесаха идеята на Роби. Те се оттеглиха и се захванаха с други задачи. Изминаха пет минути. Бойет продължаваше да лежи неподвижно. Кийт се наведе над него и провери пулса му. Беше равномерен, но слаб. След известно време Кийт заяви:
— Роби, положението е сериозно. Още е в безсъзнание.
— Не съм мозъчен хирург, Кийт. Какво очакваш да направя?
— Нуждае се от помощ.
— По-скоро от погребение, Кийт. Защо не го заведеш обратно в Канзас и не го заровиш там?
Пасторът се приближи до Роби.
— Малко си груб, не мислиш ли?
— Съжалявам, Кийт. Ако не си забелязал, в момента се случват доста неща. Здравословното състояние на Бойет не ме интересува особено.
— Не можем да го оставим да умре.
— Защо не? И бездруго е с единия крак в гроба.
Бойет изръмжа и се разтресе силно, след което отново застина на място.
Кийт преглътна тежко и заяви:
— Трябва да го заведем на лекар.
— Страхотно. Закарай го в болница.
Минутите минаваха, а състоянието на Бойет не се подобряваше. Останалите не се интересуваха от него и Кийт се замисли дали да не си тръгне сам. Той обаче не можеше да изостави умиращ човек. Двамата охранители му помогнаха да го пренесе до колата си. Фред Прайър се приближи с думите:
— Най-накрая успях да се свържа с шерифа. Убедих го, че не сме някакви мошеници и че сме намерили труп на негова територия. Обеща да дойде.
Когато Кийт понечи да отвори вратата на колата, Роби застана до него.
— Обади ми се, щом стигнеш в болницата — каза той. — Наблюдавай внимателно Бойет. Местните власти ще искат да говорят с него. В момента не тече актуално разследване, но ситуацията може бързо да се промени. Особено ако признае, че е убил момичето в този щат.
— Пулсът му едва се усеща — каза един от охранителите, който седеше отзад при Бойет.
— Не смятам да бъда негов пазач, Роби — заяви Кийт. — Всичко свърши. Тръгвам си. Ще го оставя в най-близката болница, Бог знае къде. После заминавам за Канзас.
