— А проучванията на общественото мнение?
— Според тях сме сгафили ужасно, но е твърде рано да си вадим изводи. След няколко дни напрежението ще се успокои и отново ще спечелим доверието на избирателите. Навярно ще загубим малко гласове, но предполагам, че шейсет и пет процента ще продължат да подкрепят смъртоносната инжекция. Уейн?
Уейн не откъсваше очи от лаптопа си, но ги слушаше внимателно.
— Шейсет и девет. Любимото ми число.
— Аз се спирам на средата — заяви Нютън. — Шейсет и седем. Съгласни ли сте?
Бари и Уейн вдигнаха палци. Те обичаха да правят залози за гласовете на избирателите. Обикновено залагаха по сто долара.
Губернаторът за стотен път отиде до любимия си прозорец, но не видя нищо отвън.
— Трябва да говоря с някого. Ако остана тук и продължа да пренебрегвам медиите, хората ще помислят, че се крия.
— Ти вече го правиш — каза Бари.
— Уреди ми интервю с човек, на когото мога да се доверя.
— Предлагам да изберем „Фокс Нюз“. Преди два часа се обадих на Чък Монахенд. Няма търпение да се срещнете. Безобиден е, а рейтингът му е доста висок.
— Ще ни изпрати ли предварително въпросите?
— Разбира се. Готов е на всичко.
— Чудесно. Уейн?
Уейн заопъва пръсти и кокалчетата му запукаха така, сякаш щяха да се счупят.
— Не бързай толкова. Наистина не е хубаво да се криеш, но е по-разумно да изчакаме. Да помислим къде ще бъдем след седмица.
— Едва ли ще сме мръднали от тук — заяви Бари. — Ще продължаваме да седим в заключения кабинет и да си скубем косите.
— Но моментът е толкова силен — каза губернаторът. — Не искам да го изпускам.
— Послушай ме — настоя Уейн. — Рейтингът ти е доста разклатен и не може да го оправим. Трябва да спечелим време. Предлагам да се покрием, докато напрежението спадне. Пресата ще преследва Кофи, полицаите и апелативния съд. Нека изчакаме месец. Няма да е лесно, но положението ще се успокои.
— По-добре е да се обадим на „Фокс“ — каза Бари.
— Не съм съгласен — изсъска Уейн. — Защо не заминем на търговска мисия в Китай? Ще изчезнем за десет дни под претекст, че търсим нови пазари за тексаските продукти и искаме да създадем повече работни места.
— Бях там преди три месеца — заяви Нютън. — Мразя китайската храна.
— Освен това ще изглеждаш като страхливец — изтъкна Бари. — Не бива да бягаш по средата на такъв огромен скандал. Идеята е лоша.
— Вярно. Няма да ходя никъде.
— Тогава може ли да замина сам? — попита Уейн.
— Не. Колко е часът?
Губернаторът носеше часовник, а на стените в кабинета му имаше поне още три. Когато задаваше този въпрос в късния следобед, Нютън имаше предвид само едно нещо. Бари отиде до шкафа и извади бутилка „Ноб Крийк“.
Нютън седна зад масивното си бюро и отпи от бърбъна.
— Кога е следващата екзекуция? — попита той Уейн.
Адвокатът му натисна няколко клавиша, загледа се в екрана и отвърна:
— След шестнайсет дни.
— О, боже! — възкликна Бари.
— Кой е подсъдимият? — попита Нютън.
— Дрифти Тъкър — каза Уейн. — Бял мъж на петдесет и една години, от окръг Панола. Убил жена си, след като я хванал в леглото със съседа. После застрелял любовника с осем куршума. Трябвало е да презареди оръжието.
— Това брои ли се за престъпление? — пошегува се Бари.
— Не и в моите книги — отговори Нютън. — Твърди ли, че е невинен?
— Не. Подал е молба за помилване поради психическо заболяване, но презареждането му е изиграло лош номер.
— Не може ли някой съд да постанови отлагане? — попита Нютън. — Не ми се занимава с това.
— Ще проверя.
Губернаторът отпи отново от бърбъна, поклати глава и промърмори:
— Само още една екзекуция ни липсва сега.
Изведнъж Уейн подскочи като ужилен, докато се взираше в лаптопа си.
— Чуйте това! Роби Флак току-що е подал иск в щатския съд на окръг Честър. В него се споменават имената на цял куп обвиняеми. Сред тях е и „почитаемият Гил Нютън, губернатор на Тексас“. Иска петдесет милиона долара обезщетение за несправедливата екзекуция на Донте Дръм.
— Не може да го направи — каза губернаторът.
— Напротив. Изпратил е копие от иска до обвиняемите, както и до всички вестници в щата.
— Аз имам имунитет.
— Така е, но Флак все пак ще те съди.
Бари се отпусна на един стол и се почеса по главата. Нютън затвори очи и промърмори нещо под носа си. Уейн гледаше лаптопа с отворена уста. Един лош ден току-що се бе превърнал в кошмарен.
Кийт седеше в своя кабинет в църквата, сключил ръце на тила си. Беше качил краката си на бюрото и не сваляше очи от тавана. Чувстваше се ужасно объркан. На няколко пъти през последните дни се мъчеше да се отдаде на семейството и работата си, но приятните мисли бързо отстъпваха място на притесненията, че Травис Бойет все още е на свобода. Кийт непрекъснато си повтаряше, че не е помогнал на Травис да избяга. Той вече обикаляше улиците на Топика, след като властите му бяха позволили да се завърне в обществото. Бойет сам бе взел решението да напусне Анкър Хаус и да наруши условията на освобождаването си. Кийт просто се бе съгласил да стане негов шофьор. Той обаче не спираше да се измъчва от угризения, че е направил нещо нередно.
