Отиде в стаята си. Искаше му се Тор да е тук с тях или поне да знаеха къде е. Въоръжи се и надникна в коридора. Чу гласовете на братята от кабинета на Рот.
За да ги избегне, се дематериализира и се появи в коридора със статуите. Влезе в стаята в съседство на спалнята на Зейдист. След като затвори вратата, отиде в банята, включи осветлението и втренчи поглед в отражението си в огледалото.
Извади кинжала си от ножницата, хвана дебел кичур коса и допря острието до него. Отряза го безмилостно. И повтори това много пъти. Червените, златистите и кафявите къдрици се сипеха по пода и ботушите му. Когато от косата му останаха около два сантиметра, взе крем за бръснене от шкафчето, намаза главата си и извади самобръсначка от шкафа под мивката.
След като обръсна главата си, избърса остатъците от крема и изтръска ризата си. Косъмчетата, попаднали под яката му, гъделичкаха врата му. Усещаше главата си прекалено лека. Прокара длан през нея, наведен към огледалото, и се огледа.
После взе кинжала и допря острието му до челото си…
С трепереща ръка натисна и го прокара надолу, разрязвайки го на две. Завърши с разрез във формата на буквата S при горната си устна. Кръвта се събираше в разрезите и капеше по пода. Той я избърса с чиста бяла хавлия.
Зейдист се въоръжи изключително грижливо. В спалнята беше тъмно. Прекоси я по-скоро по навик, отколкото с помощта на зрението си, и навлезе в светлия сноп, идващ от банята. Отиде до мивката, пусна водата, наведе се и подложи шепите си под студената струя. Наплиска лицето си, разтърка очи и отпи няколко глътки.
Посегна към хавлията и усети, че близнакът му е в спалнята му, макар да не го виждаше.
— Фюри… Щях да се отбия при теб, преди да тръгна.
С хавлия под брадичката, погледна отражението си в огледалото. Оттам го гледаха новите му жълти очи. Замисли се за живота си и осъзна, че по-голямата част от него е минал напразно. Но имаше двама души, които му придаваха смисъл. Една жена и един мъж.
— Обичам те — промълви той с дрезгав глас, осъзнавайки, че за първи път казва тези думи на близнака си. — Искам да го знаеш.
Фюри застана зад него.
Зи се сви от ужас, като видя отражението му в огледалото. Обръсната глава, безжизнени очи и белег, който се спускаше по цялата дължина на лицето му.
— О, боже! — прошепна Зи. — Какво си направил със себе си, по дяволите…?
— Аз също те обичам, братко. — Фюри вдигна ръка. Държеше спринцовка — една от двете, които бяха приготвени за Бела. — Ти трябва да живееш.
Зейдист се обърна рязко точно в мига, в който ръката на близнака му се спусна. Иглата се заби във врата му и той усети как морфинът се вля във вената му. Извика и стисна с всички сили Фюри за рамото. Но наркотикът подейства бързо и той се отпусна тежко на пода.
Фюри коленичи до него и го погали по лицето.
— Винаги съм имал само теб. Ти си единственият, заради когото трябва да живея. Ако умреш, няма да имам нищо. И ще бъда напълно изгубен. Освен това тук си нужен.
Зейдист се опита да протегне ръка към него, но не можа да помръдне. Фюри се изправи.
— Господи, Зи, непрекъснато си мисля, че тази наша трагедия трябва най-после да приключи.
Последното, което Зейдист чу, преди мракът да се спусне над него, беше шумът от отдалечаващите се стъпки на брат му.
Джон лежеше на леглото, свит на кълбо, с втренчени в мрака очи. Стаята, която му бяха дали в имението на братството, беше луксозна и безлична. Не се чувстваше нито по-добре, нито по-зле в нея.
Някъде откъм ъгъла чу часовник да удря веднъж, два, три пъти… Продължи да брои тихите ритмични звуци до шест. Обърна се по гръб с мисълта, че след още шест часа ще започне новият ден. Щеше да настъпи полунощ и вече нямаше да е вторник, а сряда.
Замисли се за дните, седмиците, месеците и годините от живота си — време, което бе преживял и следователно можеше да смята за свое.
Но колко спорни бяха всички разговори за времето. И хората, и вампирите обичаха да свеждат безкрайността до нещо, което смятат, че могат да контролират.
Изстена и се обърна по корем. Тази болка не можеше да се сравни с нищо… Беше откровение в най-лошия смисъл на думата.
Отчаянието му бе като болест, която бе обхванала цялото му тяло и го караше да трепери, без да му е студено. Стомахът му се бунтуваше, макар да беше празен, спазми разкъсваха не само корема, но и гърдите му. Никога не беше смятал, че емоционалното страдание може да приема такова физическо изражение, но сега вече разбираше това и знаеше, че няма да спре скоро.
