Еднопосочното платно, което отвеждаше от хижата, беше единствената й възможност и тя се молеше да не срещне някого по пътя си. Когато излезе на шосе 22, отправи благодарствена молитва към Скрайб Върджин и подкара колата към дома на Хавърс така, сякаш животът й зависеше от това.
Наклони страничното огледало, за да вижда вътрешността на каросерията. Вероятно им беше много студено, но не намали скоростта.
Може би студът щеше да забави загубата на кръв.
Фюри усещаше ледения вятър по голото си тяло и обръснатата си глава. Нададе стон и се сви на кълбо. Беше му студено. Нима непременно трябваше да преживее такъв смразяващ студ, за да се озове в Небитието? Тогава, слава на бога, че щеше да се случи само веднъж.
Усети нещо да се протяга към него. Ръце… Те се обвиха около него и го дариха с топлина. Треперещ, той се отдаде на нежната им прегръдка.
Какъв беше този шум? Близо до ухото му… Звук, различен от рева на вятъра.
Песен. Някой му пееше.
Усмихна се. Беше прекрасно. Ангелите, които го отвеждаха към Небитието, имаха наистина красиви гласове.
Замисли се за Зейдист и сравни възхитителната мелодия с песните, които той обичаше да пее.
Да, Зейдист пееше като ангел, както се оказа. Притежаваше наистина ангелски глас.
Зейдист дойде в съзнание и първото, което инстинктът му подсказа, беше да се надигне. Дяволски лоша идея. Силната болка, която прониза рамото му, го повали обратно и той отново загуби съзнание.
Втори рунд.
Този път, когато изплува от черната бездна на мрака, знаеше какво не трябва да прави. Обърна бавно глава, вместо да се опитва да се изправи. Къде беше, по дяволите? Стаята беше нещо средно между гостна и болнично помещение. Намираше се в клиниката на Хавърс.
Някой седеше в ъгъла.
— Бела? — попита той с дрезгав глас.
— Съжалявам. — Бъч се наведе напред и лицето му се показа в осветения кръг. — Само аз съм.
— Къде е тя? — Гърлото му беше пресипнало. — Добре ли е?
— Да.
— Къде е?
— Тя… се кани да напусне града, Зи. Всъщност мисля, че вече е заминала.
Зейдист затвори очи. И се замисли дали няма да е по-добре отново да припадне.
Не можеше да я обвинява след всичко, което беше преживяла. И особено убийството на
Прочисти гърлото си.
— А Фюри? Той…
— В съседната стая е. Целият е превързан, но е добре. Двамата бяхте в безсъзнание цели два дни.
— Тор?
— Никой няма представа къде е. Изглежда, е изчезнал. — Ченгето изпусна шумно въздуха от дробовете си. — Сега Джон живее в къщата на братството, но не можем да го изкараме от тренировъчната зала. Спи в офиса на Тор. Искаш ли да знаеш нещо друго? — Зи поклати глава и Бъч се изправи. — Ще те оставя сам. Мислех, че ще се почувстваш по-добре, след като разбереш как стоят нещата.
— Благодаря… Бъч.
Очите на ченгето проблеснаха при споменаването на името му и Зи осъзна, че никога досега не се е обръщал към него така.
— Няма за какво — отговори той.
Вратата се затвори и Зейдист седна в леглото. Всичко пред очите му се завъртя, но свали бързо от гърдите и показалеца си кабелите, които го свързваха с различни монитори. Алармите започнаха да пищят, но той ги накара да замлъкнат, като бутна на пода всички апарати, поставени до леглото му. Настана тишина.
Издърпа катетъра си и направи болезнена гримаса, след което изгледа системата, която се вливаше във вената му. Канеше се да откъсне и нея, но после размисли. Може би имаше нужда от това, което му преливаха.
Изправи се. Тялото му не му се подчиняваше. Но стойката, на която беше окачена банката, се оказа изключително полезна в ролята на бастун, и той тръгна към съседната стая. Още щом излезе в коридора, от всички страни към него се спуснаха медицински сестри. Той ги отпрати и отвори първата врата, до която стигна.
Фюри лежеше в огромно легло, свързан с толкова много апарати, че самият той приличаше на машина. Обърна глава към него.
— Защо си станал, Зи?
— За да създам главоболия на персонала. — Затвори вратата и се приближи до леглото. — Всъщност реагират наистина бързо.
— Не трябваше да…
— Млъкни и се отмести.
Фюри изглеждаше дяволски изненадан, но се отдръпна и Зи отпусна изтощеното си тяло върху матрака. Когато положи глава върху възглавниците, от устата и на двамата се отрониха едновременно въздишки.
Зи разтърка очи.
— Грозен си без косата си, знаеш ли?
— Това означава ли, че ще оставиш твоята да расте?
— Не. Приключих с конкурсите за красота.
Фюри се засмя. После дълго мълчаха.
В тишината Зейдист непрекъснато си спомняше какво бе изпитал, когато беше влетял в онази барака и бе видял Фюри прикован към масата, без коса и с размазано от бой лице. Беше станал свидетел на болката и агонията му.
Прочисти гърлото си.
— Не трябваше да те използвам по този начин.
Фюри обърна рязко глава към него.
— Какво?
— Когато исках да бъда… нараняван. Не трябваше да те карам да ме биеш.
Не последва отговор и Зи обърна глава, за да види как Фюри покрива очите си с длани.
— Беше жестоко от моя страна — продължи той.
Въздухът между тях бе пълен с напрежение.
— Мразех да правя това с теб.
