— Знам. Знаех го и тогава, когато те карах да ме налагаш, докато от раните ми не потече кръв. Знаех, че страдаш, и това беше най-гадното. Никога повече няма да те моля да го правиш.
Голите гърди на Фюри се повдигнаха и отпуснаха.
— Предпочитам да съм аз, отколкото някой друг. Кажи ми, когато отново имаш нужда. Ще ти помогна.
— Господи, Фюри…
— Какво? Това е единственият начин, по който ще ми позволиш да се погрижа за теб. И да те докосна.
Беше ред на Зи да сложи ръка на очите си, за да скрие напиращите в тях сълзи. Наложи се да се покашля два пъти, преди да каже:
— Виж, не искам повече да ме спасяваш, братко. С това е свършено. Време е да те освободя.
Не последва отговор. И Зи отново хвърли поглед на близнака си. Точно навреме, за да види сълзата, която се бе търкулнала по бузата му.
— О… по дяволите — измърмори той.
— Да. Точно казано. — Втора сълза се откъсна от окото на Фюри. — По дяволите. Плача.
— Добре, стегни се.
Фюри избърса лицето си с длани.
— Защо?
— Защото… мисля, че ще се опитам да те прегърна.
Фюри отпусна ръце до тялото си и го погледна с глупаво изражение на лицето.
Макар да се чувстваше неловко, Зи с мъка премести тялото си по-близо до това на брат си.
— Повдигни си главата, по дяволите. — Фюри изпъна врат, Зи плъзна ръката си под него и го прегърна с другата. И двамата замръзнаха в това неестествено за тях положение. — Знаеш ли, беше ми много по-лесно да сторя това, когато мръзнеше в каросерията на онзи пикап.
— Ти ли беше?
— А ти да не мислеше, че е бил Дядо Коледа?
Космите по тила на Зи настръхнаха. Излагаше на показ чувствата си. Какви ги вършеше, по дяволите?
— А аз си мислех, че е ангел — каза тихо Фюри и отпусна глава върху ръката на брат си. — Когато ми пееше, мислех, че песента ще ме отведе благополучно до Небитието.
— О, аз далеч не съм ангел. — Погали Фюри по бузата и избърса сълзите му. После с върха на пръстите си затвори клепачите му.
— Уморен съм — прошепна Фюри. — Толкова съм… уморен.
Зи гледаше втренчено лицето на брат си. Натъртванията вече заздравяваха, подутините спадаха, белегът, който сам си беше направил, избледняваше. Но бръчките на изтощението и напрежението личаха ясно.
— Ти си уморен от векове, Фюри. Време е да се освободиш от мен.
— Не мисля, че ще мога.
Зейдист си пое дълбоко дъх.
— Онази нощ, в която бях отнет на семейството ни… Не, не ме гледай. Прекалено си… близо. Не мога да дишам, когато ме гледаш така… Просто затвори очи, окей? — Покашля се няколко пъти, думите излизаха с мъка от свитото му гърло. — Не е твоя вината, че не са отвлекли теб. И не можеш да компенсираш факта, че си имал късмет, а аз — не. Искам да престанеш да се грижиш за мен.
Фюри издиша шумно и потрепери.
— Имаш ли представа как се почувствах, като те видях в онази килия, гол и окован. И… след като знаех какво ти бе причинявала онази жена толкова дълго време.
— Фюри…
— Знам всичко, което ти се е случило, Зи. Разказаха ми го мъжете, които… са били там. Чух историите още преди да знам, че се отнасят до теб.
Зейдист преглътна. Повдигаше му се.
— Винаги съм се надявал да не узнаеш. Молех се…
— Тогава трябва да разбереш защо умирам за теб всеки ден. Твоята болка е и моя.
— Не, не е. Закълни ми се, че ще сложиш край на това.
— Не мога.
Зи затвори очи. Искаше да помоли брат си да му прости за всички злини, които му бе причинил, откакто го бе освободил… И да му се разкрещи заради желанието му винаги да се прави на герой. Но най-вече искаше да му върне всички изгубени години. Защото той заслужаваше много повече, отколкото беше получил от живота.
— Е, в такъв случай не ми даваш алтернатива.
Фюри повдигна рязко глава.
— Ако се самоубиеш…
— Мисля, че ще е по-лесно да престана да ти давам поводи за тревога.
Усети как тялото на Фюри се отпусна от облекчение.
— О… господи.
— Не знам обаче как да стане това. Инстинктите ми… Винаги съм бил воден от гнева. И вероятно винаги ще бъда склонен към прибързани действия.
— О, боже…
— Но знаеш ли, може би ще се опитам да поработя върху това. По дяволите, не знам. Вероятно няма да мога.
— Ще ти помогна. По всеки възможен начин.
Зи поклати глава.
— Не. Не искам помощ. Трябва да се справя сам.
Мълчаха известно време.
— Ръката ми изтръпна, вече не я усещам — каза Зи.
Фюри повдигна глава и Зейдист издърпа ръката си, но не отмести тялото си.
Преди да тръгне, Бела отиде в стаята на Зейдист. Отлагаше заминаването си от дни и убеждаваше сама себе си, че не го прави с надеждата той да се отбие при нея. Което беше лъжа.
Вратата беше открехната, затова почука на рамката. Запита се какво ли ще каже той, като я види. Вероятно нищо.
— Влез — каза женски глас.
Бела пристъпи вътре. Леглото беше празно, до него се търкаляха монитори и друго оборудване. Сестрата вдигаше счупени парчета и ги хвърляше в кошчето за отпадъци. Зейдист очевидно беше станал и бе някъде наоколо.
Сестрата се усмихна.
— Него ли търсиш? Той е в съседната стая, при брат си.
— Благодаря.
Бела почука тихо на съседната врата. Тъй като не й отговориха, направо влезе.
