Утрото настъпи и щорите покриха прозорците. Бела се загърна в черния халат и се втурна вън от спалнята, която й бяха отредили. Огледа бързо коридора и в двете посоки. Нямаше свидетели.
„По коридора, от двете страни на който има статуи“, сети се за едно друго свое посещение в къщата преди много, много седмици.
Тръгна по-бързо, после се затича, стиснала с едната си ръка халата пред гърдите си, а с другата — малко под корема. Минаваше покрай статуи и врати, докато не стигна до последната врата. Дори не се и опита да се успокои. Това бе невъзможно, беше загубила същността си, почвата под краката си. Сякаш всеки момент щеше да се разпадне — как би могло да се поправи всичко това… Почука силно.
Отговорът дойде през затворената врата.
— Върви по дяволите! Вече спя.
Тя завъртя топката и бутна вратата. Светлината от коридора нахлу вътре, образувайки все по-разширяващ се лъч. И стигна до Зейдист, който се надигна от купа одеяла в далечния ъгъл. Беше гол, мускулите му изпъкваха ясно под кожата, халките на зърната му проблясваха в сребристо. Белязаното му лице беше самото олицетворение на разярен вампир.
— Казах да вървиш по д… Бела? — Покри се с ръце. — Боже! Какво правиш тук?
„Добър въпрос“, помисли си тя. И смелостта й се изпари.
— Мога ли… да остана тук с теб?
Той смръщи вежди.
— Какво…? Не, не можеш.
Взе нещо от пода и го задържа пред слабините си, докато се изправяше. Без да се извини за втренчения си поглед, тя го попиваше с очи: татуировките, образуващи окови около китките и врата му и указващи статута му на кръвен роб; пиърсингът на ухото му; черните му като обсидиан очи; ниско остриганата коса. Тялото му бе все така слабо, каквото го помнеше — само мускули, жили, изпъкнали вени и стърчащи кости. От него, като мирис, се излъчваше груба и първична мъжка сила.
— Бела, излез от стаята ми, окей? Тук не е подходящото място за теб.
Тя не обърна внимание на заповедния му тон, нито на настоятелността на погледа му. Макар смелостта й да се бе изпарила, отчаянието й даваше силата, от която имаше нужда.
Гласът й вече не издаваше колебание.
— Ти седеше зад кормилото на колата, която ме докара, докато бях в безсъзнание, нали? — Той не отговори, но тя и нямаше нужда от потвърждението му. — Да, ти беше. Твоя глас чувах. Ти ме спаси, нали?
Зейдист действително се изчерви.
— Братството дойде да те измъкне оттам.
— Обаче ти бе този, който ме доведе тук. В стаята си. — Погледна разкошното легло. Завивките бяха отметнати, на възглавницата все още имаше отпечатък от главата й. — Позволи ми да остана.
— Трябва да си в безопасност…
— С теб съм в безопасност. Ти ме спаси. Няма да позволиш на онзи
— Никой не може дори да те доближи тук. Това място е по-добре охранявано от Пентагона.
— Моля те…
— Не! — сряза я той. — А сега излез оттук.
Бела започна да трепери.
— Не мога да бъда сама. Моля те, позволи ми да остана с теб. Имам нужда… — По-точно имаше нужда от него, но не мислеше, че той ще реагира добре, ако му го каже. — Имам нужда от някой до мен.
— Фюри отговаря повече на онова, което търсиш.
— Не. — Искаше мъжа, когото виждаше пред себе си. Вярваше му инстинктивно, въпреки бруталността, излъчваща се от него.
Зейдист прокара длан по главата си. Няколко пъти. След това гърдите му се издуха от дълбокото поемане на въздух.
— Не ме отпращай — прошепна тя.
Той изруга. Бела въздъхна от облекчение. Предполагаше, че не би могла да получи по-приветлив положителен отговор.
— Трябва да обуя някакви панталони — измърмори той.
Бела пристъпи вътре и затвори вратата след себе си, като сведе очи само за миг. Когато отново вдигна поглед, той бе с гръб към нея и обуваше черен анцуг.
Мускулите на прорязания му от белези гръб се разтеглиха, когато се наведе. Като видя грозната плетеница, изпита силна нужда да узнае през какви изпитания и нещастия бе преминал. Всичко. Всяко едно замахване и удар с камшик. Бе чула историите, които се разказваха за него; сега искаше истината.
Беше оцелял след всичко сторено му. Може би тя също щеше да успее.
Той се обърна към нея.
— Яла ли си?
— Да. Фюри ми донесе храна.
През лицето му премина сянка — толкова бързо, че не бе сигурна дали въобще я е видяла.
— Боли ли те?
— Не особено.
Зейдист отиде до леглото и отметна завивката. После се отдалечи и се загледа в пода.
— Хайде, лягай.
Бела се приближи до него. Копнееше да го прегърне, а той стоеше сковано — все едно, че бе прочел мислите й. Знаеше, че не му е приятно да го докосват. Бе го научила по трудния начин, тоест, от личен опит. Обаче въпреки това искаше да е близо до него.
„Моля те, погледни ме“, помисли си.
Канеше се да изкаже молбата си на глас, когато забеляза нещо около врата му.
— Огърлицата ми! — ахна. — Носиш моята огърлица. — Протегна ръка към нея, но той се сви и се отдръпна. С бързо движение свали нежната златна верижка с малките диаманти и ги сложи в ръката й.
