Пробудена любов полностью

Отчаяно нуждаеща се от нещо друго, за което да мисли, започна да прелиства дневника и да чете записаното в него през последната година. Името на Зейдист играеше основна роля в седмиците преди отвличането й. Бе така обсебена от него тогава… Но не можеше да каже, че сега нещо се бе променило. Всъщност чувствата й към него бяха толкова силни въпреки онова, което бе сторил тази вечер, те я караха да се пита дали не… Дали не го обича. О… боже.

Изведнъж не можеше да понася повече самотата, не и с тези мисли, които се въртяха в главата й. Изми зъбите си и среса косата си, след което тръгна към първия етаж с надеждата да срещне някого. Като стигна до средата на стълбите, чу гласове от трапезарията и спря. Другите вечеряха. Изведнъж идеята да се присъедини към цялото братство, Мери и Бет, й се стори неустоимо привлекателна. Освен това, дали Зейдист нямаше да е там? Как щеше да застане лице в лице с него, без да се издаде? Той нямаше да се справи с любовта й към него.

О, по дяволите! Рано или късно щеше да го види. Не бе в природата й да се крие.

Но когато стигна до подножието на стълбите и стъпи на мозаечния под във фоайето, осъзна, че е забравила да си обуе обувки. Как щеше да влезе боса в трапезарията на краля и кралицата?

Погледна към втория етаж и се почувства напълно изтощена. Бе прекалено уморена, за да се изкачи и после отново да слезе, а щеше да изпита смущение, ако влезеше там боса под погледите на всички. Затова остана на мястото си, заслушана в шумовете, долитащи иззад затворената врата. Мъжки и женски гласове се смесваха, бъбреха и се смееха. Чу се как отхвръкна корковата тапа на бутилка с вино. Някой благодари на Фриц за това, че бе донесъл още агнешко.

Сведе поглед към босите си нозе с мисълта, че е глупачка. Чувстваше се изгубена заради онова, което й бе причинил лесърът. Бе разтърсена и шокирана от стореното от Зейдист тази нощ и толкова самотна, след като осъзна какви са чувствата й към него.

Канеше се да се откаже и да се върне в стаята си, когато нещо се отърка в крака й. Подскочи, сведе поглед и срещна смарагдовозелените очи на черен котарак. Животното премигна, замърка и отново погали глава в глезена й.

Тя се наведе и погали козината му с несигурни ръце. Котаракът бе несравнимо елегантен — изящни линии и грациозни движения. Без някаква особена причина, зрението й се замъгли от бликналите в очите й сълзи. Колкото по-емоционална ставаше, толкова по-близка се чувстваше с котарака. И накрая се озова седнала на последното стъпало с животното, сгушено в скута й.

— Казва се Бу.

Бела ахна и вдигна поглед. Пред нея стоеше Фюри. Беше съблякъл бойното облекло и сега тялото му бе обгърнато в кашмир и вълна. Държеше салфетка в ръка, сякаш бе станал непредвидено от масата. Миришеше прекрасно — бе взел душ и се бе обръснал. Докато го гледаше, осъзна, че всички разговори и шумове бяха заглъхнали и на тяхно място се бе възцарила тишина. Което означаваше едно — всички бяха разбрали, че е слязла долу, но не се е осмелила да се присъедини към тях.

Фюри се наведе и постави ленената салфетка в ръката й. Едва тогава тя разбра, че по бузите й се стичат сълзи.

— Няма ли да дойдеш при нас? — попита тихо той.

Бела изтри сълзите си, като продължаваше да държи котарака в скута си.

— Мога ли да го взема със себе си?

— Разбира се. Бу е винаги добре дошъл на нашата маса. Както и ти.

— Забравих да си обуя обувки.

— Нямаме нищо против. — Подаде й ръка. — Хайде, Бела. Ела при нас.

Зейдист влезе във фоайето. Бе така премръзнал и скован от студа, че тътреше крака. Искаше да остане до зазоряване край къщата на Бела, но тялото му не понесе добре смразяващия студ.

Макар да нямаше намерение да се храни с останалите тръгна към трапезарията, но остана да стои в един тъмен ъгъл. Бела седеше до Фюри. Пред нея имаше чиния с храна, но тя обръщаше повече внимание на котарака в скута си. Галеше го и не престана дори когато вдигна поглед към Фюри, който бе казал нещо. Усмихна се и когато сведе глава, погледът на близнака му остана прикован в профила й. Той я изпиваше с очи.

Зи побърза да отиде до подножието на стълбището. Не искаше да бъде част от тази сцена. Почти бе успял да се измъкне, когато от скритата под първата площадка врата излезе Тор. Изражението му бе сериозно, дори мрачно. Този брат никога не бе склонен към веселие и забавления.

— Здравей, Зи, почакай.

Зейдист изруга, и то не особено тихо. Не му се говореше за глупости като политиката и действията на братството, а напоследък това бе единствената тема за разговор на Тор. Той бе зает с определянето на смените и организирането на борбата с лесърите, опитваше се да превърне четирима свободолюбиви воини като Ви, Фюри, Рейдж и Зи във войници. Нищо чудно, че винаги изглеждаше така, сякаш го мъчи силно главоболие.

— Зейдист, казах да ме почакаш…

— Не сега…

— Напротив, точно сега. Братът на Бела е изпратил молба до Рот. Моли да й бъде определен статут на изгнание и той да бъде определен за неин попечител.