Пробудена любов полностью

О, по дяволите! Ако това станеше, щеше да изгуби Бела завинаги. Дори братството нямаше да може да я защити от нейния лорд.

— Зи? Чу ли какво казах?

„Кимни с глава, глупак такъв“, каза си той. Едва успя да го направи.

— Но защо ми казваш това?

Тор стисна устни.

— Искаш да се държа така, все едно тя не означава нищо за теб? Добре. Просто реших, че искаш да знаеш.

Тор тръгна към трапезарията.

Зи стисна здраво перилата и потърка гърдите си. Чувстваше се така, сякаш някой бе изсмукал кислорода от дробовете му и го бе заменил с катран. Погледна нагоре по стълбите и се запита дали Бела ще се върне в стаята му, преди да си тръгне. Вероятно да, защото дневникът й бе там. Можеше да остави дрехите, но не и тази скъпоценна вещ. Освен, разбира се, ако вече не се бе изнесла.

Господи… Как щеше да се сбогува с нея?

Спокойно можеше да си спести един разговор. Не можеше да си и представи какво щеше да й каже. Особено след като го бе видяла да убива така зверски онзи лесър.

Отиде в библиотеката, взе единия от оставените там телефони и набра номера на Вишъс. Чу сигнала свободно, както в слушалката така и през фоайето. Когато Ви отговори, той му каза за „Експлорър“-а и за мобилния телефон, който бе закрепил под шасито.

— Веднага ще се заема — каза Ви. — Но ти къде си? Думите ти са придружени с ехо.

— Обади ми се, ако онази кола тръгне. Ще бъда в залата за тренировки. — Затвори и се запъти към подземния тунел.

Реши, че може да облече дрехите, оставени в съблекалнята, и да се докара до пълно изтощение. Когато бедрените му мускули се схванат, прасците му се превърнат в камъни и гърлото го заболи от мъчителното поемане на въздух, болката ще пречисти мозъка и тялото му… Копнееше за болка повече, отколкото за храна.

Влезе в съблекалнята, отиде до шкафчето си и извади маратонки и шорти. Предпочиташе да е гол до кръста, особено ако е сам.

Свали оръжията си и тъкмо да се преоблече, когато чу нещо да се движи между шкафчетата. Проследи мълчаливо звука и се озова пред някакъв дребосък.

Чу се метален звук, когато крехкото тяло се блъсна в редица от шкафчета.

По дяволите! Това беше момчето. Как му беше името? Джон някой-си. То изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, вдигнало към него ококорените си стъклени очи.

Зи го гледаше от височината на огромния си ръст. Настроението му бе отвратително, черно и студено като космоса, но не му се струваше правилно да излее гнева си върху детето, което с нищо не го е заслужило.

— Изчезни оттук, момче.

Джон започна да вади нещо от джоба си. Бележник и химикалка. Като ги видя, Зи поклати глава.

— Аз не мога да чета, не помниш ли? Виж, просто си върви. Тор е горе, в къщата.

Обърна се и съблече тениската си. Чу детето да ахва и хвърли поглед през рамо. Джон бе приковал очи в гърба му.

— По дяволите, малкият. Разкарай се най-после!

Като чу шума от отдалечаващи се стъпки, Зи захвърли и панталоните си, обу шортите и седна на пейката. Хвана маратонките си за връзките и ги остави да се люлеят между коленете му. Докато ги гледаше, се запита колко пъти бе напъхвал краката си в тях и бе наказвал тялото си върху пътеката за бягане, към която се бе запътил и сега. После се замисли за това, колко ли пъти преднамерено бе позволявал да бъде нараняван в борбите с лесърите. И колко пъти бе молил Фюри да го бие.

Не, молил не бе правилната дума. Бе изисквал. Имаше моменти, когато бе настоявал близнакът му да го налага отново и отново, докато белязаното му лице не се подуе и на света не остане нищо друго, освен пулсиращата болка в костите. Истината бе, че никак не му харесваше да забърква и Фюри в това. Предпочиташе болката му да е лично негова и би си я причинил сам, ако можеше. Но бе много трудно да удариш сам себе си с всичка сила.

Спусна бавно маратонките на земята и се облегна на шкафчето с мисълта, че сега близнакът му е горе, в трапезарията, с Бела.

Очите му се спряха на телефона, закачен на стената. Може би трябваше да се обади в къщата.

Чу тихо подсвирване до себе си. Премести поглед вляво и смръщи вежди.

Момчето се приближи колебливо до него с бутилка вода в ръка. Подаде му я, наклонило глава на една страна. Имаше вида на човек, който се опитва да се сприятели с пантера и при това се надява да остане цял и невредим.

Остави бутилката на пейката, на около метър от Зи. После се обърна и побягна.

Зи втренчи поглед във вратата, през която излезе момчето. Тя се затвори, а той се замисли за други врати в имението. И по-специално — за входната.

Скоро Бела щеше да си тръгне. Може би в момента си тръгваше…

В тази минута.

— Ябълки? Пет пари не давам за някакви си ябълки! — извика О. в мобилния си телефон. Беше така ядосан, че бе готов да реже глави, а У. му говореше за плодовете. — Току-що ти казах, че имаме трима мъртви членове на Бета отрядите. Трима! Но тази вечер са купили близо два тона ябълки от четири различни…

О. закрачи из хижата. Ако не успееше да успокои нервите си, щеше да отиде при У. и да се нахвърли отгоре му…