Храмът има и безброй по-малки фасади, контрафорси и кули, повечето облечени в материал с вид на кал, в резултат на което долната половина на сградата сякаш се топи или пък току-що изниква от земята. Според един виден критик тя приличала на „гниещ пън, от който е поникнало семейство изящни гъбовидни кули“.
Освен традиционната религиозна иконография Гауди беше добавил безчет стряскащи елементи, които отразяваха почитта му към природата — костенурки, носещи колони, дървета, растящи от фасади, и дори исполински каменни охлюви, пълзящи по лицето на църквата.
Въпреки този необикновен външен вид истинската изненада очаква посетителя едва когато прекрачи праговете на „Саграда Фамилия“. Щом се озове в централния кораб, той неизбежно се заковава на място и зяпва наклонените и усукани дървовидни колони, устремени към високите шейсет метра сводове, където сред дървесните клони са надвиснали психеделични колажи от геометрични форми. Тази „гора от колони“, казвал самият Гауди, трябвало да насърчи ума да се върне към мислите на най-древните духовни търсачи, за които гората била храм Божи.
Нищо чудно, че този грандиозен сецесионов шедьовър е обект и на възторжени хвалебствия, и на циничен сарказъм. Обявяван от някои за „чувствен, духовен и органичен“, той е заклеймяван от други като „вулгарен, претенциозен и богохулен“. Писателят Джеймс Мичънър го характеризира като „една от най-странно изглеждащите сериозни сгради в света“, а „Аркитекчъръл Ривю“ го нарича „свещеното чудовище на Гауди“.
Ако намирате странна естетиката на катедралата, още по-странен е начинът на нейното финансиране. Изцяло издържана от частни дарения, „Саграда Фамилия“ не получава абсолютно никакви субсидии нито от Ватикана, нито от световните католически водачи. Въпреки периодите на почти пълен фалит и преустановяване на строежа църквата проявява почти дарвинистки инстинкт за самосъхранение и упорито е преживяла смъртта на своя архитект, жестоката гражданска война, терористичните атентати на каталунските анархисти и дори пробиването на недалечния тунел на метрото, който е можел да подрие самите ѝ основи.
И въпреки тези невероятни заплахи „Саграда Фамилия“ още си е на мястото и продължава да расте.
През последните десетина години перспективите пред храма значително са се подобрили. В хазната му се вливат постъпленията от продажбите на над четири милиона билета годишно и посетителите плащат щедро, за да разгледат недовършената постройка. Днес прогнозният пусков срок е 2026 година — стогодишнината от смъртта на Гауди — и „Саграда Фамилия“ сякаш е придобила нова жизненост, а кулите ѝ са се устремили към висините с още по-голяма надежда.
Отец Жоаким Беня, най-старият свещеник в „Саграда Фамилия“ и неин предстоятел, беше приветлив дребен осемдесетгодишен мъж с кръгли очила и кръгло, винаги усмихнато лице. Той имаше една голяма мечта — да доживее завършването на строежа на този великолепен храм.
Тази вечер обаче отец Жоаким не се усмихваше. Беше окъснял в кабинета си заради църковни дела, но после разиграващите се в Билбао драматични събития бяха приковали погледа му към компютърния екран.
„Убили са Едмънд Кърш“.
Колкото и да изглеждаше невероятно, през последните три месеца Беня и Кърш бяха станали близки приятели. Войнстващият атеист го беше смаял, като лично се обърна към него и му предложи да направи огромно дарение за църквата. Тази безпрецедентна сума щеше да се отрази невероятно благотворно на строежа.
„В предложението му няма никаква логика — мислеше си тогава отец Жоаким. — Дали е с рекламна цел? Или иска да окаже влияние върху строителството?“
В замяна на дарението си прочутият футурист постави едно-единствено условие.
Беня колебливо го беше изслушал. „Само това ли?“
— За мен това е личен въпрос — каза Кърш. — И се надявам, че ще удовлетворите молбата ми.
Макар да беше доверчив човек, в този момент предстоятелят усещаше, че си играе с дявола. Вторачи се в лицето на милиардера и потърси истинския му мотив. И го видя. Зад безгрижно чаровната външност пламтеше отчаяно изтощение и тези хлътнали очи и изпито тяло напомниха на стареца за семинаристките му дни, когато работеше като терапевт в хоспис.
„Едмънд Кърш е болен“.
Беня се зачуди дали човекът умира и дарението му не е неочакван опит да се помири с Бога, когото винаги е презирал.
„Най-самодоволните в живота стават най-страхливи в смъртта“.
Отец Жоаким си спомни за първия християнски евангелист, свети Йоан, който всеотдайно насърчавал неверниците да изпитат величието на Исус Христос. Щом неверник като Кърш искаше да участва в построяването на Христов храм, може би щеше да е безбожно и жестоко да му го откаже.
Пък и Беня имаше служебен ангажимент към събирането на средства за катедралата и не можеше да си представи как ще съобщи на колегите си, че е отхвърлил огромното дарение на Кърш заради неговия откровен атеизъм.
В крайна сметка възрастният свещеник прие неговото условие и двамата си стиснаха топло ръцете.
