— Това е от Дарвин — прошепна професорът, познал красноречивите думи, с които легендарният ботаник формулираше същия въпрос, който задаваше и Кърш.
— Откъде идваме! — възкликна Амбра.
— Точно така.
Тя му се усмихна.
— Не е ли време да научим отговора?
И посочи оградения с колони вход до екрана, който явно водеше към самата църква.
Докато прекосяваха фоайето, дисплеят отново се промени и на случайни места започнаха да се появяват колажи от думи. Броят им растеше бързо и хаотично — изникваха нови думи, преобразуваха се и се комбинираха в сложна структура от изрази.
Образът се разширяваше и скоро Лангдън и Амбра видяха, че думите еволюират във форма на растящо дърво.
„Какво е това, за бога?“
Двамата напрегнато се вторачиха в схемата и акапелното пеене изведнъж започна да се усилва. Робърт разбра, че не пеят на латински, както предполагаше, а на английски.
— Господи, думите на екрана… — ахна Амбра. — Струва ми се, че това е текстът на хорала.
— Имаш право — съгласи се професорът, забелязал, че думите се появяват на екрана в унисон с пеенето.
Лангдън слушаше и гледаше, странно объркан от съчетанието на думи и музика — мелодията очевидно беше религиозна, докато текстът бе всичко друго, но не и това.
Изведнъж му просветна.
„Знам какво е това!“
Преди няколко години Едмънд го беше завел на един концерт. Озаглавено „Меса «Чарлз Дарвин»“, произведението представляваше типичната християнска музикална форма, само че латинският текст бе заменен с откъси от Дарвиновия „Произход на видовете“ — натрапчив контраст между благочестивото песнопение и жестоката истина на естествения отбор.
— Странно — отбеляза Робърт. — Преди време с Едмънд заедно слушахме месата и тя страшно му хареса. Какво съвпадение, че я чувам тъкмо сега.
— Не е съвпадение — изкънтя познат глас от аудиосистемата. — Едмънд ме научи да посрещам гостите в дома си, като им пускам музика, която те ще оценят, за да им дам интересна тема за разговор.
Лангдън и Амбра смаяно зяпнаха тонколоните. В бодрия глас, който ги приветства, отчетливо се долавяше британски акцент.
— Много се радвам, че успяхте да ме откриете — продължи синтетичният интелект. — Аз нямаше как да се свържа с вас.
— Уинстън! — възкликна Робърт и сам се изуми, че изпитва такова облекчение отново да са в контакт с него.
Двамата с Амбра набързо му разказаха какво се е случило.
— Изключително ми е приятно да чуя гласовете ви — каза компютърът. — Е, намерихте ли онова, което търсехме?
— Уилям Блейк — отвърна Лангдън. — „Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“.
Уинстън се забави само за миг.
— Последният стих от епичната му поема „Четирите зои“. Признавам, идеален избор. — Направи пауза. — Само че са нужни петдесет и една букви…
— Амперсандът — каза професорът и му обясни трика на Кърш с лигатурата.
— Типично за Едмънд — непохватно се позасмя синтетичният глас.
— Е, Уинстън? — подкани го Амбра. — След като знаеш паролата, можеш ли да пуснеш останалата част от презентацията?
— Мога, разбира се — отговори той. — Само че трябва да я въведете ръчно. Едмънд постави защитни стени на проекта, затова нямам пряк достъп до него, но мога да ви заведа в неговата лаборатория и да ви покажа къде да я напишете. Ще пуснем програмата за по-малко от десет минути.
Сварени неподготвени от внезапността на потвърждението му, Лангдън и Амбра се спогледаха. След всичко, което бяха преживели днес, този момент на сюблимен триумф сякаш беше настъпил без никакви фанфари.
— Ти успя, Робърт — прошепна Амбра и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти.
— Беше резултат на екипна работа — усмихна се той.
— Ако позволите да се намеся, предлагам веднага да идем в лабораторията на Едмънд — каза Уинстън. — Във фоайето лесно се виждате отвън, а в интернет попаднах на съобщения, че се намирате в този район.
Лангдън не се изненада. Кацането на военен хеликоптер в градски парк не можеше да не привлече внимание.
— Само кажи накъде да вървим — съгласи се Амбра.
— Между колоните — отвърна компютърът. — Следвайте гласа ми.
Акапелното пеене изведнъж стихна, плазменият екран угасна и от главния вход се разнесоха няколко последователни изщраквания от автоматично заключване на резета.
„Едмънд сигурно е превърнал този център в истинска крепост“ — помисли професорът. Погледна крадешком през дебелите прозорци на фоайето и с облекчение установи, че горичката около църквата продължава да е пуста. „Поне засега“.
