Седнал в средата на подковообразното бюро, той насочи вниманието си към необичайната клавиатура пред себе си. Тя имаше поне два пъти повече от обикновения брой клавиши — традиционните букви и цифри бяха допълнени с множество неизвестни му символи — и беше разцепена в средата, така че двете половини бяха разположени под ергономичен ъгъл една спрямо друга.
— Имам нужда от помощ — призна Робърт, вторачен в озадачаващите клавиши.
— Не е тази клавиатура — информира го Уинстън. — Това е базовата станция на Е-Уейв. Както споменах, Едмънд пазеше презентацията си в тайна от всички, включително от мен. Тя се стартира от друга машина. Преместете се надясно. В самия край.
Лангдън погледна надясно, където по цялата дължина на бюрото бяха наредени шест отделни компютъра. Когато плъзна стола си натам, с изненада установи, че първите няколко машини са доста стари. Странно, колкото по-нататък продължаваше, толкова по-остарели изглеждаха.
„Нещо не е наред — помисли си професорът, когато стигна до един солиден бежов Ай Би Ем, работещ под DOS. — Това тук трябва да е на няколко десетки години“.
— Какви са тези компютри, Уинстън?
— Компютрите от детството на Едмънд. Пазеше ги, за да му напомнят откъде е тръгнал. Понякога в особено тежки дни ги включваше и пускаше стари програми — и така се връщаше към почудата, която е изпитвал като момче, когато е откривал програмирането.
— Страхотна идея — усмихна се Робърт.
— Също като вашия часовник с Мики Маус.
Лангдън сепнато вдигна ръка, дръпна ръкава си и погледна стария часовник, който носеше от малък. Изненадваше се, че Уинстън знае за това, макар наскоро да беше обяснил на Едмънд, че го пази, за да му помага да остане млад по душа.
— Като оставим настрана представата ти за мода, Робърт, може ли вече да въведем паролата? — подкани го Амбра. — Даже мишката ти маха с ръка, за да привлече вниманието ти.
И естествено, облечената в ръкавица ръка на Мики беше вдигната високо над главата му и показалецът му сочеше почти право нагоре. „Още три минути“.
Професорът бързо се премести нататък и Амбра застана до него пред последния компютър — грозновата хоризонтална бежова кутия със слот за дискети, телефонен модем със скорост 1200 бода и заоблен дванайсетинчов монитор с изпъкнал екран.
— Танди TRS-80 — каза Уинстън. — Първият компютър на Едмънд. Купил го на старо и се научил на Бейсик, когато бил осемгодишен.
Лангдън с радост видя, че макар и истинско изкопаемо, компютърът вече е включен и чака. На мъждукащия черно-бял екран имаше обещаващо съобщение, изписано с назъбен растерен шрифт.
След думата „парола“ мигаше черен курсор.
— Това ли е? — попита той. Някак си му се струваше прекалено просто. —
— Да — потвърди Уинстън. — Щом въведете паролата, машината ще прати автентикация до заключената част от главния компютър, където е презентацията на Едмънд. Тогава аз ще получа достъп до нея, ще я пусна точно в три часа и ще насоча информацията към всички основни канали на разпространение.
Лангдън повече или по-малко разбра обяснението му и все пак, докато зяпаше тромавия компютър и стария телефонен модем, продължаваше да се чуди.
— Не ми е ясно защо след цялото това грижливо планиране тази вечер Едмънд
— Едмънд просто си беше Едмънд, бих казал — отвърна Уинстън. — Както знаете, той ужасно си падаше по драматичност, символика и история и предполагам, че му е доставило огромна радост да включи първия си компютър и да стартира от него най-голямото дело на живота си.
„Той е прав“ — помисли си Робърт, осъзнал, че приятелят му вероятно е виждал нещата точно така.
— А и Едмънд сигурно се е подсигурил, но така или иначе, има логика в това да използваш архаичен компютър, за да „щракнеш ключа“. Простите задачи изискват прости средства. А от гледна точка на сигурността, използването на бавен процесор ще забави невероятно много един евентуален опит за директно хакване на системата.
— Робърт? — подкани го Амбра и окуражително го стисна за рамото.
— Да, извинявай, всичко е готово. — Лангдън придърпа клавиатурата към себе си и плътно навитият ѝ кабел се изпъна като спираловиден шнур на стар телефон. Той постави пръсти върху пластмасовите клавиши и си представи ръкописния стих, който бяха открили в криптата на „Саграда Фамилия“.
„Отишли са си мрачните религии & благата наука се е възцарила“.
Величественият финал на епичната поема „Четирите зои“ от Уилям Блейк изглеждаше най-подходящият ключ за последното научно откритие на Едмънд — което по собствените му думи щеше да промени всичко.
Робърт дълбоко си пое дъх и грижливо въведе буквите без интервали, като замени амперсанда с лигатурата „et“.
Когато свърши, вдигна поглед към екрана.
Той преброи точките — петдесет и една.
„Идеално. Е, да опитаме“.
Погледна Амбра, която му кимна. Той протегна ръка и натисна ентър.
Компютърът мигновено издаде глухо жужене.
