Произход полностью

Сърцето му се разтуптя бясно.

— Амбра… въведох я вярно! Сигурен съм! — Робърт се завъртя на стола си и вдигна глава към нея, като очакваше да види уплашеното ѝ лице.

Само че Амбра Видал го гледаше с весела усмивка. После поклати глава и се засмя.

— Професоре — каза и посочи клавиатурата. — Натиснат е клавишът „главни букви“.

В този момент принц Хулиан стоеше като хипнотизиран в подземната базилика и се опитваше да осмисли озадачаващата гледка пред себе си. Баща му, кралят на Испания, седеше неподвижно на инвалидна количка в най-отдалечената и уединена част на църквата.

Престолонаследникът ужасено се втурна към него.

— Татко?

Когато синът му се приближи, кралят бавно вдигна клепачи — явно беше задрямал — и се усмихна спокойно.

— Благодаря, че дойде, сине.

Хулиан приклекна пред него, облекчен, че баща му е жив, но и разтревожен от рязкото влошаване на състоянието му само за няколко дни.

— Добре ли си, татко?

Кралят сви рамене и отвърна с изненадващо чувство за хумор:

— Доколкото може да се очаква. А ти? Днес имаше доста… преживявания.

Принцът не знаеше какво да му отговори.

— Какво правиш тук?

— Ами, омръзна ми в болницата и реших да подишам чист въздух.

— Добре, но… точно тук ли? — Хулиан знаеше, че баща му винаги е мразил символичната връзка на тази църква с гоненията и нетърпимостта.

— Ваше величество! — извика Валдеспино, който припряно заобиколи олтара и задъхан се присъедини към тях. — Какво става, за бога?!

Кралят се усмихна на стария си приятел.

— Добре дошъл, Антонио.

„Антонио ли?“ Принц Хулиан никога не беше чувал баща си да се обръща към епископа на малко име. Публично винаги го наричаше „ваше преосвещенство“.

Тази необичайна фамилиарност явно потресе Валдеспино.

— Добре… заварил — изпелтечи той. — Как си?

— Просто чудесно — с широка усмивка отговори кралят. — Защото с мен са хората, на които имам най-голямо доверие.

Епископът стрелна Хулиан с тревожен поглед и отново се обърна към краля.

— Ваше величество, водя ви вашия син, както пожелахте. Да ви оставя ли насаме?

— Не, Антонио — спря го монархът. — Искам да се изповядам. И имам нужда от своя свещеник.

Валдеспино поклати глава.

— Вашият син едва ли очаква да му обясните днешното си поведение. Сигурен съм, че…

— Днешното си поведение ли? — засмя се кралят. — Не, Антонио, ще изповядам тайната, която пазих от Хулиан през целия му живот.

След втория опит на Лангдън да въведе стиха архаичният компютър доволно изпиука.

„Слава богу! — помисли Амбра, докато професорът се изправяше и се обръщаше към нея. Тя го прегърна и се притисна към него. — Едмънд щеше да е на седмото небе!“

— Две минути и трийсет и три секунди — съобщи Уинстън.

Тя пусна Лангдън и двамата се завъртяха към течнокристалните екрани. Средният показваше брояч, какъвто Амбра неотдавна беше видяла в „Гугенхайм“.

„Над двеста милиона души?! — изуми се Амбра. Очевидно докато с Лангдън бяха бягали из Барселона, целият свят беше следил събитията. — Публиката на Едмънд е достигнала астрономическа цифра“.

Екраните от двете страни на брояча продължаваха да предават картината от охранителните камери и тя забеляза внезапна промяна в поведението на полицията. Полицаите, които бяха блъскали по вратите и бяха разговаряли по радиостанциите си, сега един по един вадеха смартфоните си и се взираха в тях. Пространството пред входа на църквата постепенно се превърна в море от бледи, изпълнени с очакване лица, осветени от сиянието на дисплеите.

„Едмънд накара света да се закове на място. — Обзе я странно чувство за отговорност, задето хората по цялото земно кълбо се готвеха да гледат презентация, която щеше да се излъчва на живо от тази зала. — Дали гледа и Хулиан?“ Амбра бързо пропъди тази мисъл от ума си.

— Програмата е заредена — съобщи Уинстън. — Струва ми се, че ще ви е по-удобно да гледате в къта за почивка на Едмънд в отсрещния край на лабораторията.

— Благодаря, Уинстън — каза Лангдън и поведе Амбра покрай синкавосивия куб.

Върху стъкления под в къта за почивка имаше ориенталски килим, елегантни мебели и велоергометър.