— Усещам, че изпитвате противоречиви чувства — продължи Уинстън. — За хората е напълно нормално да проявяват сантиментално отношение към връзките си със синтетичен интелект. Компютрите могат да подражават на човешките мисловни процеси, да възпроизвеждат усвоено поведение, да имитират емоции в подходящи моменти и постоянно да развиват своята „човечност“, обаче го правим просто за да ви осигурим познат интерфейс, чрез който да общуваме. Ние сме бели листове, докато вие не напишете нещо върху нас… докато не ни поставите задача. Аз изпълних задачите, които ми даде Едмънд, и затова в известен смисъл животът ми е приключен. Всъщност нямам друго основание да съществувам.
Логиката на Уинстън все още не беше убедила професора.
— Но ти си толкова усъвършенстван… нямаш ли…
— Надежди и мечти ли? — засмя се компютърът. — Не. Разбирам, че ви е трудно да си го представите, но изпълнението на волята на моя оператор напълно ме задоволява. Просто съм програмиран така. Предполагам, в известен смисъл може да се каже, че ми доставя удоволствие — или поне ми носи състояние на покой — да изпълнявам задачите си, но това е само защото задачите ми са поставени от Едмънд и моята цел е да ги изпълнявам. Последното, което ми възложи, беше да му помогна да разпространи днешната си презентация в „Гугенхайм“.
Робърт си спомни автоматичните съобщения за пресата, които бяха разпалили първоначалния взрив на интерес в интернет. Ако беше целял да привлече колкото може по-голяма аудитория, някогашният му студент със сигурност щеше да се изуми от постигнатия резултат.
„Ще ми се Едмънд да беше жив, за да види какво въздействие е оказал върху целия свят“. Естествено, така се получаваше нещо като параграф 22, защото ако приятелят му не бе загинал, убийството му нямаше да привлече световните медии и публиката на презентацията му щеше да е само малка част от сегашната.
— А вие накъде ще се отправите сега, професоре? — попита Уинстън.
Лангдън още не беше мислил по този въпрос. „Към къщи най-вероятно“. Макар да разбираше, че това няма да е толкова лесно, защото багажът му се намираше в Билбао, а телефонът му лежеше на дъното на река Нервион. За щастие в него бе останала една от кредитните му карти.
— Може ли да те помоля за една услуга? — Той се приближи до велоергометъра на Кърш. — Видях, че тук е включен да се зарежда един джиесем. — Дали бих могъл да го взема на…
— Назаем ли? — позасмя се Уинстън. — Мисля, че след вашата безценна помощ тази нощ Едмънд с удоволствие щеше да ви го даде. Смятайте го за прощален подарък.
Развеселен, Робърт взе телефона и установи, че е подобен на големия специално изработен джиесем, който беше видял по-рано вечерта. Явно Едмънд имаше повече апарати.
— Само не ми казвай, Уинстън, че не знаеш паролата на Едмънд.
— Знам я, обаче съм чел в интернет, че сте майстор да разбивате шифри.
Раменете на Лангдън се приведоха.
— Малко съм уморен за гатанки. Няма как да позная ПИН от шест знака.
— Опитайте с клавиша за подсказване.
Професорът погледна дисплея и натисна клавиша.
Появиха се четири букви: ПДШЦ.
Той поклати глава.
— Това не ми говори нищо.
Компютърът неумело се засмя.
— Пи до шестата цифра.
Робърт се ококори. „Сериозно?“ Въведе 314159 — първите шест цифри от числото „пи“ — и джиесемът се отключи.
Появи се стартов екран с текст:
Историята ще бъде благосклонна към мен, защото възнамерявам да я напиша.
Лангдън неволно се усмихна. „Типичната скромност на Едмънд“. Цитатът — каква изненада! — пак беше от Уинстън Чърчил, може би неговите най-известни думи.
Той се замисли над тях и се зачуди дали дързостта им всъщност не е оправдана. През четирите кратки десетилетия на своя живот Едмънд беше оказал поразително влияние върху историята. Освен наследството от технологични иновации, което оставяше, днешната му презентация очевидно щеше да има дългогодишни последици. Нещо повече, според различни негови интервюта възлизащото му на милиарди лично състояние щяло да бъде дарено за двете каузи, смятани от него за главни стълбове на бъдещето — образование и околна среда. Робърт дори не можеше да си представи положителния ефект, който щеше да има в тези две области баснословното богатство на някогашния му студент.
Докато си мислеше за покойния си приятел, душата му отново се сви. В този момент прозрачните стени на лабораторията започнаха да му действат клаустрофобично и Лангдън реши, че има нужда да излезе на въздух. Погледна към първия етаж, но не забеляза никъде Амбра.
— Трябва да тръгвам — каза професорът.
— Разбирам — отвърна Уинстън. — Ако имате нужда от моята помощ, за да организирате пътуването си, можете да се свържете с мен с едно натискане на клавиша на този специален телефон. Криптирано и лично. Предполагам, че ще познаете кой е клавишът.
Робърт погледна дисплея и видя иконка с главно У.
— Благодаря, доста ме бива в символите.
— Чудесно. Разбира се, трябва да ми се обадите преди да се самоунищожа в един следобед.
