Произход полностью

Лангдън изпита необяснима тъга от неизбежното сбогуване с Уинстън. Бъдещите поколения сигурно щяха да са много по-подготвени да овладяват емоционалното си привързване към машините.

— Не знам дали има някакво значение, Уинстън, обаче съм сигурен, че днес Едмънд щеше да е невероятно горд с теб — каза той, докато тръгваше към въртящата се врата.

— Много мило от ваша страна — отвърна компютърът. — Както и с вас, убеден съм. Сбогом, професоре.

В болницата на Ескориал принц Хулиан грижовно придърпа завивката върху раменете на баща си. Въпреки настояването на лекаря кралят любезно беше отказал каквото и да е лечение — включително обичайния си сърдечен монитор и интравенозното вливане на хранителни вещества и обезболяващи.

Хулиан усещаше, че краят наближава.

— Боли ли те, татко? — прошепна той. Докторът за всеки случай беше оставил на нощното шкафче шишенце морфинов разтвор за орална употреба с капкомер.

— Напротив. — Кралят му се усмихна немощно. — Най-после имам покой. Ти ми позволи да ти разкрия тайната, която пазех от толкова години. И съм ти благодарен за това.

Принцът се пресегна и за пръв път от детството си стисна бащината си ръка.

— Всичко е наред, татко. Просто поспи.

Кралят доволно въздъхна и затвори очи. След секунди вече тихо похъркваше.

Хулиан се изправи и намали осветлението. В този момент от коридора загрижено надникна епископ Валдеспино.

— Заспа — успокои го престолонаследникът. — Ще ви оставя при него.

— Благодаря. — Валдеспино влезе в стаята. Изпитото му лице изглеждаше призрачно на лунната светлина, която се процеждаше през прозореца. Той колебливо зашепна: — Онова, което тази нощ ви каза баща ви, Хулиан… беше му много тежко.

— Както и на вас, забелязах.

Епископът кимна.

— Да, може би дори повече, отколкото на него. Благодаря ви за съчувствието. — И леко потупа принца по рамото.

— Струва ми се, че трябва да ви благодаря аз — подчерта престолонаследникът. — Толкова години след смъртта на майка ми… баща ми така и не се ожени повторно… и си мислех, че е самотен.

— Баща ви никога не е бил сам — увери го Валдеспино. — Нито пък вие. И двамата винаги сме ви обичали много. — Позасмя се тъжно. — Странно, бракът на вашите родители до голяма степен беше уреден и въпреки че негово величество искрено обичаше майка ви, когато тя почина, струва ми се, баща ви в душата си осъзна, че най-после може да е верен на себе си.

„Не се е оженил повторно, защото вече е бил открил любовта на живота си“ — помисли си Хулиан.

— А вашата вяра… — започна той. — Не се ли… разкъсвахте от угризения?

— Ужасно — призна епископът. — Нашата религия е категорична по този въпрос. Като младеж много се измъчвах. Когато осъзнах тези си „наклонности“, както ги наричаха тогава, бях отчаян, не знаех как да живея нататък. Спаси ме една монахиня. Тя ми показа, че Библията възхвалява всякаква любов, с едно условие — любовта трябва да е духовна, а не плътска. И като дадох обет за безбрачие, аз можех и да обичам баща ви с цялото си сърце, и да остана чист в очите на своя Бог. Любовта ни беше напълно платонична, и все пак дълбоко удовлетворяваща. Отказах кардиналски сан, за да остана при него.

В този момент принцът си спомни нещо, което много отдавна му беше казал кралят.

„Любовта е от друг свят. Ние не можем да я произвеждаме по поръчка. Нито да я обуздаем, когато ни връхлети. Любовта не е подвластна на нашия избор“.

Изведнъж сърцето му се сви за Амбра.

— Тя ще ви се обади — внимателно вперил поглед в него, каза Валдеспино.

Хулиан винаги се удивляваше на свръхестествената способност на епископа да надниква в душата му.

— Може би. А може би няма. Тя е много самостоятелна.

— И това е едно от нещата, заради които я обичате — усмихна се старецът. — Да си крал е самотна работа. Силният партньор може да е изключително ценен.

Престолонаследникът осъзна, че Валдеспино намеква за собственото си партньорство с баща му… както и че току-що е дал благословията си на Амбра.

— В Долината на падналите баща ми се обърна към мен с една необикновена молба — каза Хулиан. — Вие изненадахте ли се от неговото желание?

— Ни най-малко. Той ви помоли да направите нещо, което винаги е копнеел да се случи в Испания. Естествено, за него това щеше да доведе до политически усложнения. На вас, който сте от поколението след ерата на Франко, може би ще ви е по-лесно.

Принцът се развълнува от перспективата да уважи бащината си воля.

Преди по-малко от час, седнал на инвалидната си количка в храма на Франко, кралят му беше казал:

— Сине, когато седнеш на трона, ежедневно ще получаваш петиции да унищожиш това позорно място, да го взривиш с динамит и завинаги да го заровиш в тази планина. — Баща му впери очи в него. — И аз те моля да не се поддаваш на този натиск.

Думите му изненадаха Хулиан. Кралят винаги беше мразил франкисткия деспотизъм и смяташе този храм за национален срам.