Естествено, повечето технологични визионери смятаха налагането на ограничения за контрапродуктивно, особено като се имаха предвид вълнуващите възможности, които изникваха буквално всеки ден. Освен въодушевлението от иновациите от изкуствения интелект можеха да се натрупат огромни състояния, а нищо не размива етичните граници по-бързо от човешката алчност.
Валеро се възхищаваше на дръзкия гений на Кърш. В този случай обаче Едмънд, изглежда, беше проявил небрежност и с последното си творение опасно прекрачваше границите.
„Творение, което никога няма да познавам“.
Според Лангдън Кърш бе създал в Е-Уейв смайващо съвършен изкуствен интелект, наречен Уинстън, който бил програмиран да се самоунищожи в един следобед в деня след смъртта на футуриста. По настояване на американския професор преди няколко минути доктор Валеро успя да потвърди, че точно по това време е бил изтрит доста голям сектор от паметта на Е-Уейв. Изтриването беше окончателно и данните не можеха да се възстановят.
Макар и явно поуспокоен от тази новина, Лангдън настоя да се срещнат незабавно, за да дообсъдят въпроса. Уговориха се да се видят на другата сутрин в лабораторията.
Валеро разбираше по принцип инстинктивното желание на професора незабавно да оповестят случая. Само че имаше един проблем.
„Никой няма да повярва“.
Бяха унищожени всички следи от програмата на Кърш, наред с всякакви съществуващи записи за нейните „разговори“ и изпълнението на задачите ѝ. Нещо повече, творението на футуриста до такава степен надхвърляше сегашното ниво на развитие в тази област, че Валеро направо можеше да чуе обвиненията на своите колеги — от невежество, завист или инстинкт за самосъхранение, — че Лангдън е изфабрикувал цялата история.
Разбира се, стоеше и въпросът за общественото мнение. Ако твърденията на американеца се докажеха, Е-Уейв щеше да бъде заклеймен като някакво франкенщайновско чудовище. И вилите и факлите нямаше да закъснеят.
„Или още по-лошо“ — осъзна Валеро.
В тези дни на неистови терористични атентати някой просто можеше да реши да вдигне във въздуха цялата църква, като се обяви за спасител на човечеството.
Директорът очевидно имаше много за мислене преди да се срещне с Лангдън. В момента обаче трябваше да изпълни едно свое обещание.
„Поне докато не получим някои отговори“.
Странно потиснат, той си позволи още веднъж да поразгледа чудния двуетажен компютър и да послуша тихото „дишане“ на помпите, разнасящи охлаждаща течност до милионите му клетки.
На път за командното електропомещение, откъдето щеше да изключи напълно системата, Валеро изпита неочаквано желание — импулс, какъвто не го беше спохождал през целия му шейсет и три годишен живот.
Да се помоли.
Робърт Лангдън стоеше сам на най-високата алея в Кастел де Монтжуик и гледаше към далечното пристанище от ръба на отвесната скала. Вятърът се усилваше и той се чувстваше някак неуверен, сякаш душевното му равновесие беше в процес на прекалибриране.
Въпреки уверенията на директора на БСЦ доктор Валеро Лангдън изпитваше тревога и нервна възбуда. В главата му още отекваше безгрижният глас на Уинстън. Компютърът на Едмънд беше продължил спокойно да говори до самия край.
— Вашето стъписване ме изненадва, професоре — каза му Уинстън. — Особено като се има предвид, че собствената ви вяра се основава на много по-двусмислена етика.
Преди Робърт да успее да отговори, на телефонния дисплей се появи текст:
Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…
— Вашият Бог жестоко е пожертвал собствения си син и го е оставил да страда на кръста часове наред — продължи компютърът. — Докато аз безболезнено сложих край на мъките на един умиращ, за да привлека вниманието към неговото велико дело.
Затворен в душната кабина на лифта, Лангдън смаяно изслуша Уинстън, който едно по едно спокойно оправда действията си.
Борбата на Едмънд с Палмарската църква, обясни компютърът, му дала идеята да открие и наеме адмирал Луис Авила — стар неин член, чиято пристрастеност към лекарства и алкохол в миналото го правела податлив, идеален кандидат за нанасяне на фатален удар срещу репутацията на палмарите. За Уинстън било също толкова лесно да се представи като Регента, колкото и да прати няколко съобщения и после да преведе средства в банковата сметка на Авила. Палмарите всъщност били невинни и нямали абсолютно никакво участие в цялата конспирация.
Нападението на адмирала срещу Лангдън на витото стълбище, увери го Уинстън, не било планирано.
— Пратих Авила в „Саграда Фамилия“, за да го
