Робърт вече не знаеше на
Последното обяснение на Уинстън го ужаси най-много.
— След срещата на Едмънд с тримата духовници в Монсерат получихме по гласова поща заплашително съобщение от епископ Валдеспино. Той предупреждаваше, че двамата му колеги били толкова обезпокоени от презентацията, че обмисляли да направят изпреварващо изявление с надеждата да хвърлят съмнение върху откритието на Едмънд и да изместят контекста му. Очевидно не можехме да го допуснем.
На Лангдън му призля и той се насили да се съсредоточи, въпреки люлеенето на кабината.
— Едмънд е трябвало да прибави още един ред в програмата ти — заяви той. — „Не убивай!“
— За съжаление не е толкова просто, професоре — отвърна компютърът. — Човек не се учи, като изпълнява заповеди. Учи се от примери. Ако се съди по вашите книги, филми, новини и древни митове, хората винаги са почитали онези, които се принасят в жертва в името на нещо по-велико. Например Исус.
— Тук не виждам нищо „по-велико“, Уинстън.
— Наистина ли? — Компютърният глас остана все така спокоен. — Тогава ще ви задам следния стар въпрос: в свят без техника ли предпочитате да живеете… или в свят без религия? Предпочитате ли да живеете без медицина, електричество, транспорт и антибиотици… или без фанатици, които воюват заради измислици и въображаеми духове?
Лангдън не отговори.
— Ето това исках да кажа, професоре. Мрачните религии трябва да си отидат, за да се възцари благата наука.
И сега, докато стоеше на върха на хълма и се взираше в искрящата водна повърхност в далечината, Лангдън се чувстваше странно дистанциран от собствения си свят. Той се спусна по стълбището от крепостта в недалечния парк, където задиша дълбоко и се наслади на аромата на бор и червен кантарион, като в същото време отчаяно се опитваше да забрави гласа на Уинстън. Тук сред цветята изведнъж осъзна, че Амбра му липсва, прииска му се да ѝ се обади, да чуе гласа ѝ и да ѝ разкаже всичко, случило се през последния час. Когато извади джиесема на Едмънд обаче разбра, че не може да ѝ позвъни.
„Принцът и Амбра имат нужда да останат насаме. Това ще почака“.
Погледът му попадна върху иконката У на дисплея. Символът беше посивял и върху него имаше съобщение за грешка: КОНТАКТЪТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. Въпреки това Робърт изпитваше смущаваща нервност. Не се смяташе за параноик, но знаеше, че никога няма да може да се довери на този телефон и винаги ще се чуди какви тайни възможности или връзки още може да се крият в програмата му.
Тръгна по тясна пътека сред цветята и накрая стигна до уединена горичка. Като си мислеше за Едмънд, постави джиесема върху една плоска скала. После, сякаш изпълняваше ритуално жертвоприношение, вдигна един тежък камък над главата си, замахна с всичка сила и разби устройството на десетки парченца.
На излизане от градината изхвърли остатъците в едно кошче за смет и се заспуска по склона.
И трябваше да признае, че се чувстваше малко по-спокоен.
И колкото и да беше странно… малко повече човек.
Привечерното слънце сияеше по кулите на „Саграда Фамилия“ и хвърляше широки сенки по Пласа де Гауди, където към входовете на църквата се точеха опашки от туристи.
Робърт Лангдън стоеше сред тях и гледаше как влюбени двойки си правят селфита, туристи снимат клипчета, хлапета слушат музика, всякакви хора наоколо пращат есемеси, чатят, четат новини — и никой не обръща внимание на базиликата.
В снощната си презентация Едмънд заявяваше, че технологиите вече са свели теоретичните „шест ръкостискания“ на човечеството до четири и в момента всеки човек бил свързан с всички останали чрез верига от общи познати, съставена най-много от четирима души.
„Скоро броят им ще е нулев — бе прогнозирал Кърш и беше приветствал наближаващата «сингуларност» — момента, в който изкуственият интелект ще превъзхожда човешкия и двата ще се слеят в едно. — И тогава
Лангдън не можеше да си представи това бъдеще, но докато гледаше хората наоколо, усещаше, че чудесата на религията все по-трудно ще се конкурират с чудесата на техниката.
Когато най-после влезе в катедралата, с облекчение видя познатия интериор — нямаше нищо общо със снощната призрачна пещера.
Днес „Саграда Фамилия“ беше оживяла.
През витражите струяха ослепително пъстри лъчи — алени, златни, лилави — и възпламеняваха гъстата гора от колони. Като джуджета до наклонените дървовидни стълбове, стотици посетители се взираха нагоре в сияещите сводове и благоговейният им шепот се сливаше в успокоителен фонов шум.
Докато Робърт влизаше навътре в храма, погледът му се плъзгаше от една органична форма на друга и накрая се издигна към напомнящите на клетки структури, които образуваха купола. Според някои този централен свод приличал на сложен организъм, гледан през микроскоп. Сега, виждайки го грейнал от светлина, Лангдън не можеше да не се съгласи.
