Наблизо отекна рев на пет-шест атевета и бъгита — приятелите му се връщаха, за да се уверят, че не му се е случило нещо. Машините им прехвърлиха дюната и се спуснаха по склона.
Всички угасиха моторите, свалиха очилата и каските си и се струпаха около мумифицирания труп. Едно от момчетата заговори развълнувано — беше познало прочутия аллама Саид ал Фадл, учен и религиозен водач, който от време на време изнасяше лекции в университета.
— Матха Алайна ’ан наф’ал? — попита то. „Какво ще правим?“ Младежите застанаха в кръг, безмълвно загледани в тялото. И после постъпиха като всички тийнейджъри по света. Наизвадиха джиесемите си и започнаха да го снимат, за да пратят кадрите на приятелите си.
Застанал рамо до рамо с тълпящите се около подиума гости, Робърт Лангдън смаяно следеше бързо превъртащия брояч на плоския екран.
Приглушените разговори в тясното пространство се бяха усилили почти до рев — гласовете на стотиците присъстващи издаваха нетърпение, мнозина възбудено разговаряха по телефона или тагваха местонахождението си в социалните мрежи.
До подиума се приближи техник и почука по микрофона.
— Дами и господа, по-рано ви помолихме да изключите мобилните си устройства. От този момент до края на програмата ще блокираме всички безжични и клетъчни комуникации.
Много от гостите още приказваха по джиесемите си, чийто сигнал внезапно прекъсна. Повечето загубиха ума и дума, сякаш току-що бяха станали свидетели на някакво технологично чудо на Кърш, магически отрязало всички връзки с външния свят.
„Струва петстотин долара в който и да е магазин за електроника“ — помисли Лангдън. Той беше един от неколцината професори в Харвард, които използваха портативни заглушители, за да превърнат аудиториите си в „изолирани зони“ и да попречат на студентите да използват мобилните си устройства в час.
Появи се оператор с голяма камера на рамо и я насочи към подиума. Осветлението в залата отслабна.
Съобщението на плоските екрани гласеше:
Робърт удивено наблюдаваше брояча. Числото сякаш растеше по-бързо от държавния дълг на Съединените щати и на професора му беше трудно да приеме факта, че в същия този момент близо три милиона души си седят вкъщи и гледат на живо случващото се в музейната аудитория.
— Трийсет секунди — обяви по микрофона техникът.
На стената зад подиума се отвори тясна врата и публиката незабавно утихна. Всички погледи бяха отправени в очакване на великия Едмънд Кърш.
Само че Едмънд така и не се появи.
Вратата остана отворена десетина секунди.
После от нея излезе елегантна жена и тръгна към подиума. Беше поразително красива — висока и стройна, с дълга черна коса. Носеше прилепнала бяла рокля с диагонална черна ивица и сякаш се плъзгаше по въздуха. След като се изправи на трибуната, жената нагласи микрофона, дълбоко си пое дъх и с търпелива усмивка зачака часовникът да отброи оставащите секунди.
Жената затвори очи за миг, сякаш се подготвяше вътрешно, после отново погледна публиката — олицетворение на самото спокойствие.
Операторът вдигна ръка с изпънати пръсти.
В залата се възцари пълна тишина. Жената обърна одухотворените си тъмни очи към камерата и лицето ѝ се появи на плоските екрани. Тя небрежно отметна кичур коса от мургавата си скула.
— Добър вечер на всички — започна красавицата. В мелодичния ѝ глас се долавяше слаб испански акцент. — Аз съм Амбра Видал.
В аудиторията избухнаха необичайно силни аплодисменти, които показваха, че голяма част от публиката я познава.
— Felicidades! — извика някой. „Поздравления!“
Тя се изчерви и Лангдън усети, че явно нещо не му е известно.
— Дами и господа — побърза да продължи жената, — от пет години съм директорка на музея „Гугенхайм“ в Билбао и днес съм тук, за да ви приветствам на това изключително събитие, организирано от един наистина забележителен човек.
Публиката въодушевено заръкопляска и Робърт се присъедини към овациите.
— Едмънд Кърш е не само щедър спомоществовател, но и верен приятел на нашия музей. За мен е чест и огромно удоволствие, че през последните няколко месеца имах възможност тясно да си сътруднича с него в подготовката за днешното събитие. Преди малко проверих — социалните медии в целия свят са обхванати от невероятна възбуда! Както мнозина от вас несъмнено вече са научили, днес Едмънд Кърш ще направи важно съобщение за едно научно откритие, което според него ще остане в историята като неговия най-голям принос за човечеството.
В залата се надигна развълнуван шепот.
Тъмнокосата жена се усмихна шеговито.
— Естествено, аз увещавах Едмънд да сподели поне с
Избухна смях, последван от нови аплодисменти.
