— Аз не работя върху платно — отвърна гидът. — Творя изкуство виртуално и Едмънд после го принтира.
— Чакай малко — смая се Лангдън. — Това
— Да, опитах се да имитирам стила на Хуан Миро̀.
— Виждам. Че си го и
— Не — възрази Уинстън. — Погледнете пак. Подписът е „Миро“, без ударение. На испански думата „miro“ означава „гледам към“.
„Хитро“ — трябваше да признае Робърт. Самотното око ала Миро̀ гледаше зрителя от центъра на картината.
— Едмънд ме помоли да си направя автопортрет и се получи това.
„Това твоят автопортрет ли е? — Лангдън отново се вгледа в асиметричните завъртулки. — Сигурно изглеждаш адски странно за компютър“.
Наскоро беше чел за растящото увлечение на Едмънд да учи компютри да творят логаритмично изкуство — тоест изкуство, генерирано от невероятно сложни компютърни програми. Това повдигаше следния неудобен въпрос: когато компютър създава изкуство, кой е творецът, компютърът или програмистът? Една неотдавнашна изложба на изключително съвършено алгоритмично изкуство в Масачузетския технически институт поставяше в неловко положение харвардския хуманитарен лекционен курс „Изкуството ли ни прави хора?“.
— Композирам и музика — жизнерадостно го осведоми Уинстън. — Ако ви е любопитно, после помолете Едмънд да ви пусне нещо. В момента обаче трябва да побързате. Презентацията започва съвсем скоро.
Професорът излезе от залата и се озова във висок външен коридор, който гледаше над атриума. Разпоредители посрещаха последните неколцина гости пред асансьорите от отсрещната страна на огромното празно пространство и ги подканваха да побързат към вратата пред Лангдън.
— Програмата ще започне след броени минути — съобщи му Уинстън. — Виждате ли входа на аудиторията?
— Да. Право напред.
— Отлично. И още нещо. Когато влезете, ще видите кошове за слушалки. Едмънд ви моли да
Робърт си спомни странната буквено-цифрова комбинация върху гърба на визитката на Кърш, която трябваше да даде на таксиметровия шофьор.
— Едмънд ми написа нещо непонятно — BIO-EC346 — и каза, че било „досадно елементарен шифър“.
— И не ви е излъгал — незабавно отговори компютърът. — Презентацията на господин Кърш вече започва, професоре. Надявам се да ви хареса и с удоволствие отново ще ви съдействам след края ѝ.
И с внезапно изщракване Уинстън изчезна.
Лангдън стигна до входа на аудиторията, свали си слушалките и пъхна миниатюрното устройство в джоба на фрака си. После припряно влезе с последните гости миг преди вратата да се затвори.
И вътре отново го очакваше изненада.
„Прави ли ще гледаме презентацията?“
Беше предполагал, че ще се настанят удобно в аудиторията, за да изслушат съобщението на Едмънд, ала вместо това стотиците гости стояха наблъскани в тясна варосана галерия. В залата не се виждаха произведения на изкуството и места за сядане. До отсрещната страна имаше подиум, разположен между два големи плоски екрана, на които пишеше:
Обзе го нетърпение и погледът му се спусна към втория ред на екрана, който се наложи да прочете два пъти:
„Два милиона души?!“
Кърш му беше споменал, че ще излъчва съобщението си на живо, но тези цифри му се струваха невъобразими, а броячът с всяка секунда показваше още и още.
На лицето му плъзна усмивка. Неговият някогашен студент определено се справяше добре. Сега оставаше само да види какво ще съобщи Едмънд, за бога!
В огряната от луната пустиня на изток от Дубай едно пясъчно бъги „Санд Вайпър“ 1100 рязко зави наляво и с поднасяне спря, като вдигна облак пясък.
Тийнейджърът зад волана смъкна очилата си и погледна надолу към онова, което едва не беше прегазил. Слезе плахо от колата и се приближи до тъмната фигура на пясъка.
И естествено се оказа точно това, което изглеждаше.
Проснат по очи на светлината на фаровете лежеше човек.
— Мархаба? — извика хлапакът. — Ей?
Никакъв отговор.
От облеклото момчето разбра, че е мъж — носеше традиционна шапка „чечия“ и широка джелабия — и изглеждаше нисък и пълен. Вятърът отдавна беше заличил стъпките му, както и евентуалните следи от гуми или други податки за това как се е озовал толкова навътре в пустинята.
— Мархаба? — повтори младежът.
Нищо.
Тъй като не знаеше какво друго да направи, момчето протегна крака си и леко побутна мъжа по хълбока. Въпреки дебелината на мъжа плътта беше твърда и не поддаваше — вятърът и слънцето вече я бяха изсушили.
Определено беше мъртъв.
Хлапето се наведе, хвана мъжа за рамото и го преобърна по гръб. Безжизнените очи на мъртвеца се вторачиха в небето. Лицето и брадата му бяха целите в пясък, но макар и мръсен, човекът изглеждаше някак си дружелюбен, дори познат, като любим чичо или дядо.
