Марино беше пристигнал навреме, за да помогне в носенето на навития маркуч и наргилето, и изнасяше бащинска лекция на Дани. Никога не ми се беше виждало трудно да си обясня защо Марино имаше проблеми със собствения си син.
— Знаеш ли нещо за наргилетата? — обърнах се към Марино.
Той се загледа изненадано в трупа.
— К’во? Някаква странна болест ли има?
— Това, което носиш, се нарича наргиле — казах. Той и Дани оставиха вещите на Едингс на празната стоманена маса до моята.
— Очевидно водолазните магазини ще бъдат затворени през следващите няколко дни — добавих. — Но компресорът изглежда доста прост — помпа, задвижвана от двигател от пет конски сили, която изсмуква въздух през филтърен клапан и го вкарва в маркуча, свързан с регулатора на водолаза. Филтърът изглежда съвсем наред. Тръбопроводът за горивото е непокътнат. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Резервоарът е празен — забеляза Марино.
— Мисля, че бензинът е свършил след настъпването на смъртта.
— Защо? — запита Роше, който се бе приближил и ме наблюдаваше настойчиво, като че ли бяхме сами в стаята. — Откъде знаете, че не се е заплеснал там долу и не е забелязал свършването на бензина?
— Защото дори ако притокът му на въздух е бил прекъснат, той все пак е имал достатъчно време да излезе на повърхността. Намирал се е само на петнайсет метра дълбочина — отговорих.
— Това не е малко, ако маркучът ти се е закачил за нещо.
— Възможно е. Но пък в такъв случай той щеше да изхвърли колана с тежестите.
— Изчезна ли миризмата? — попита Роше.
— Не, но вече не е толкова силна.
— Каква миризма? — полюбопитства Марино.
— Кръвта му миришеше странно.
— Алкохол ли имаш предвид?
— Не, нищо подобно.
Той подуши въздуха и сви рамене. Роше мина покрай мен, като отмести поглед от това, което лежеше на масата. Не можах да повярвам, че отново се притиска в мен, особено след като му бях оставила достатъчно място и го бях предупредила. Оплешивяващият едър Марино, издокаран в подплатено с овча кожа палто, го изгледа подозрително.
— Е, кой е този? — запита ме той.
— О, да, предполагам, че вие двамата не се познавате — казах. — Детектив Роше от Чесапийк, капитан Марино от Ричмънд.
Роше оглеждаше внимателно наргилето. Усетих, че звукът от ножиците, с които Дани режеше ребрата, го подлудяваше. Лицето му бе страхотно пребледняло, а устата — увиснала надолу.
Марино запали цигара. Изражението му показваше, че вече си е съставил мнение за Роше и възнамерява да го сподели с него.
— Не знам за вас — обърна се той към детектива, — но още преди години открих следното: само веднъж да присъстваш на аутопсия, и веднага забравяш, че ти се яде дроб. Почакайте само — каза той и прибра запалката в джоба на ризата си. — Аз лично умирах за пържен дроб с много лук — добави той и издуха дима от цигарата си. — Сега не можете да ме накарате да го докосна дори под смъртна заплаха.
Роше се наведе към наргилето и почти зарови лице в него, като че ли миризмата на гума и бензин беше противоотровата, от която се нуждаеше. Възобнових работата си.
— Хей, Дани — продължи Марино. — Ти ядеш ли гнусотии като бъбреци и воденички, откак си започнал работа тук?
— Никога през живота си не съм ял — отговори Дани, докато сваляше гръдната кост. — Но знам какво имате предвид. Когато видя как хората си поръчват големи парчета дроб в ресторанта, почти ми се налага да се просна на пода. Особено ако е леко розов.
Миризмата се усили, когато открихме органите, и аз се отдръпнах назад.
— Усещате ли миризмата? — запита Дани.
— О, да — отговорих.
Роше се оттегли в най-далечния ъгъл, а Марино, който вече се бе позабавлявал, се приближи и застана до мен.
— Значи мислиш, че се е удавил? — бързо запита той.
— В момента не мисля така, но определено смятам да потърся следи от давене.
— Какво можеш да направиш, за да се увериш, че не се е удавил?
Марино не беше много наясно с удавянията, тъй като хората рядко извършваха убийство по този начин, затова беше ужасно любопитен. Искаше да разбере всичко, което правех.
— Всъщност могат да се направят доста неща — започнах да обяснявам, докато работех. — Вече направих джоб от кожата на едната страна на гърдите, напълних го с вода и вкарах скалпела в гръдния кош, за да проверя за наличие на мехурчета. Ще напълня и перикардиалната торбичка с вода и ще вкарам игла в сърцето, отново за да видя дали има мехурчета. Ще проверя мозъка за петехиални кръвоизливи. После ще огледам тъканите на медиастинума за извъналвеоларен въздух.
— Това какво ще покаже? — запита Марино.
— Вероятно пневмоторакс или въздушна емболия, която може да се случи на по-малко от пет метра дълбочина, ако водолазът диша неправилно. Проблемът е, че огромното напрежение над дробовете може да доведе до малки разкъсвания на алвеоларните стени и да причини кръвоизливи и нахлуване на въздух в плеврите.
— Значи това може да те убие — отсъди той.
— Да — отговорих. — Определено може.
— Ами когато се гмуркаш или излизаш на повърхността прекалено бързо? — попита Марино, който се бе преместил от другата страна на масата, за да може да наблюдава.
