Марино огледа паркинга. Беше празен с изключение на тъмносиния микробус на моргата, който бе покрит със сняг. Снежинки се закачаха по оредялата му коса и сигурно студенееха върху оплешивялото му теме, но, изглежда, Марино нямаше нищо против.
— Имаш ли планове за Нова година? — запитах, като запалих двигателя и включих чистачките на предното стъкло.
— Разбрахме се с няколко от момчетата да поиграем покер и да хапнем чили.
— Това звучи забавно — казах и погледнах към едрото му, зачервено лице.
— Док, огледах апартамента на Едингс в Ричмънд, но не исках да говоря за това пред Дани. Смятам, че и ти ще искаш да го огледаш.
Марино искаше да говори. Нямаше желание да играе покер с момчетата или да остане сам. Искаше да е с мен, но никога не би го признал. През всички години, в които го бях познавала, не бе посмял да признае чувствата си към мен, макар да бяха очевидни.
— Не мога да съпернича на една игра на покер — казах, като затегнах колана си. — Но възнамерявах да готвя лазаня тази вечер. А и май Луси няма да пристигне, така че ако…
— Струва ми се, че шофирането обратно към Ричмънд след полунощ няма да е особено разумно — прекъсна ме той.
Снегът се носеше по асфалта в малки бели вихрушки.
— Имам стая за гости — продължих. Той погледна часовника си и реши, че е настъпил момент за цигара.
— Всъщност обратният път дори сега не е добра идея — казах. — А и ми се струва, че се налага да си поговорим.
— Е, да, вероятно си права — съгласи се той.
Това, което никой от нас не можа да предвиди, докато пътувахме един след друг към Сандбридж, бе че когато пристигнем в къщата на доктор Мант, от комина ще излиза пушек. Зеленият «Събърбан» на Луси бе паркиран отпред и покрит със сняг, което означаваше, че тя е в къщата от доста време.
— Не разбирам — казах на Марино, докато затваряхме вратите си. — Звънях тук три пъти.
— Май ще е по-добре да си ходя — каза той, като застана до форда, без да знае какво да прави.
— Глупости. Хайде, ела. Ще измислим нещо. Имаме и канапе. А и Луси ще се зарадва да те види.
— Носиш ли си екипа за гмуркане? — попита той.
— В багажника е.
Извадихме го заедно и го занесохме до къщата на доктор Мант, която изглеждаше още по-малка и мизерна в мразовития ден. Влязохме през задния вход и оставихме оборудването на дървения под. Луси отвори кухненската врата и ни обгърна аромат на домати и чесън. Тя придоби изненадан вид, докато оглеждаше Марино и водолазния екип.
— Какво, по дяволите, става тук? — запита тя.
Веднага усетих, че е раздразнена. Бяхме решили да прекараме тази вечер насаме, което ставаше твърде рядко в напрегнатия ни живот.
— Дълга история — отговорих и я погледнах в очите.
Последвахме я вътре, където на печката вреше голяма тенджера. На плота лежеше дъска за рязане. Очевидно Луси бе рязала чушки и лук, когато влязохме. Беше облечена в анцуг с емблемата на ФБР и скиорски чорапи. Изглеждаше в безукорно здраве, но усетих, че напоследък не бе спала достатъчно.
— В килера има маркуч, а до портата има кран и празна пластмасова кофа за боклук — казах на Марино. — Ако я напълниш, можем да накиснем екипа ми.
— Аз ще ти помогна — предложи Луси.
— О, не, няма да го направиш — възразих, като я прегърнах. — Не и докато не съм те видяла за минута.
Изчаках Марино да излезе, после я дръпнах до печката и вдигнах капака на тенджерата. Разнесе се великолепен аромат и се почувствах наистина щастлива.
— Не мога да повярвам — казах. — Бог да те благослови.
— Ти не се прибра до четири и реших, че трябва да направя соса, защото в противен случай тази вечер нямаше да ядем лазаня.
— Възможно е да има нужда от още малко червено вино, щипка сол и босилек. Ще използваме анпшари вместо месо, макар че Марино никак няма да се зарадва, но пък той може да яде от пушената шунка. Как ти звучи това? — запитах и върнах капака върху тенджерата.
— Лельо Кей, защо Марино е тук? — попита тя.
— Получи ли бележката ми?
— Естествено. Така влязох. Но в нея пишеше само, че отиваш на някакво местопрестъпление.
— Съжалявам. Но се обадих няколко пъти.
— Нямах намерение да вдигам телефона в чужда къща — отвърна Луси. — А и ти не остави никакво съобщение.
— Искам да ти обясня как стоят нещата. Смятах, че не си дошла, затова поканих Марино. Не исках да шофира в тази буря обратно до Ричмънд.
В зелените й очи проблесна разочарование.
— Няма проблеми. Особено ако не се налага да спя в една и съща стая с него — сухо отбеляза тя. — Но не разбирам какво въобще е правил в Тайдуотър.
— Както вече ти казах, това е дълга история — отговорих. — Случаят, за който става дума, има връзка с Ричмънд.
Излязохме навън и набързо изплакнахме неопрена, плавниците и останалото оборудване в ледената вода. После занесохме всичко на тавана, където нямаше да замръзне, и го подредихме върху няколко хавлии. Реших да взема горещ душ и се къпах толкова дълго, колкото бойлерът ми позволи. Помислих си колко странно е това, че ние с Луси и Марино сме заедно в малкото крайбрежно селце в снежната новогодишна нощ.
