— Навън — отговори вместо мен Луси и посочи към вратата с пресилено заплашителен поглед.
— Ами ако падна в някоя снежна пряспа заради теб, джудже такова?
— Снегът не е по-дебел от десет сантиметра. Единствената дупка, в която можеш да попаднеш, е онази в мозъка ти.
— Утре ще отидем на плажа да постреляме по консервени кутии — каза Марино. — От време на време се нуждаеш от добър урок, специален агент Луси.
— Съвсем сигурно е, че няма да стреляте на този плаж — възпротивих се.
— Е, предполагам, че можем да позволим на Пит да отвори прозореца и да издухва дима навън — Каза Луси. — Но това просто показва до каква степен си пристрастен.
— Само пуши по-бързо — наредих. — Тази къща и така е достатъчно студена.
Прозорецът беше упорит, но не колкото Марино, който успя да го отвори след жестока борба. Той премести стола си до него и запали цигара. Ние с Луси започнахме да подреждаме приборите и салфетките във всекидневната, защото решихме, че ще е по-уютно да вечеряме пред огъня, отколкото в кухнята на доктор Мант или претъпканата и мразовита трапезария.
— Още не си ми разказала как вървят нещата — обърнах се към племенницата си, която палеше огъня.
— Страхотно.
Луси добави дърва в огъня и към покритото със сажди гърло на комина полетяха искри. Вените по ръцете й изпъкваха, мускулите по гърба й се виждаха ясно. Талантите на Луси бяха по отношение на компютрите, а напоследък и в роботиката, която бе изучавала в университета. Това бяха експертни области, които я правеха крайно привлекателна за Екипа за спасяване на заложници към ФБР, но от нея се очакваха мозъчни, а не физически способности. Никоя жена досега не бе успявала да премине през зловещите изисквания на ЕСЗ, а аз се тревожех, че Луси няма да се примири с границите на възможностите си.
— Много ли спортуваш? — попитах.
Тя седна на огнището и ме погледна.
— Да.
— Ако нивото ти на мазнини се смъкне още, няма да си здрава.
— Съвсем здрава съм, а всъщност имам прекалено много мазнини.
— Ако се разболяваш от анорексия, няма да се примиря с това, Луси. Знам, че това може да те убие. Виждала съм жертвите на тази болест.
— Нямам проблеми с яденето.
Приближих се и седнах до нея. Огънят затопляше приятно гърбовете ни.
— Май ще трябва да ти се доверя за това — казах.
— Добре.
— Слушай — потупах я по крака, — ти си назначена в ЕСЗ като техен технически консултант. Никой никога не е очаквал да се спускаш по въже от хеликоптери и да пробягваш километър и половина за четири минути заедно с мъжете.
Тя ме погледна с блеснали очи.
— Точно пък ти да ми говориш за граници. Никога не съм виждала да позволяваш на пола ти да те задържа назад.
— Аз познавам идеално границите на възможностите си — възразих. — Просто ги заобикалям с мислене. Точно така оцелях.
— Виж — каза тя разчувствано, — писна ми да програмирам компютри и роботи, а после всеки път, когато стане нещо голямо — като бомбата в Оклахома, — момчетата да потеглят към въздушната база и да отлетят, а аз да остана. А дори и да отида с тях, ме заключват в някоя малка стаичка някъде, като че ли съм само някакъв прост смотаняк. Не съм смотана и искам да бъда истински агент.
Очите й се изпълниха със сълзи и тя отмести поглед от мен.
— Мога да премина всяко изпитание, което ми поставят. Мога да се спускам по въже, да стрелям със снайпер и да се гмуркам. И най-важното — мога да се оправя, когато се държат като идиоти. Нали знаеш, не всички са особено щастливи от факта, че работя с тях.
Не се и съмнявах в това. Луси винаги предизвикваше крайности в поведението на хората, защото беше прекалено умна, но и с доста труден характер. Освен това беше красива, с остри, силни черти, и аз искрено се учудвах как бе оцеляла в екип на специалните сили, състоящ се от петдесет мъже, с никой от които не би имала връзка.
— Как е Джанет? — попитах.
— Прехвърлиха я в офиса във Вашингтон. Работи по интелектуални престъпления. Поне не е далеч от мен.
— Това сигурно е съвсем отскоро — казах озадачено.
— Да — потвърди Луси и облегна лакти на коленете си.
— А къде е тази вечер?
— Семейството й има апартамент в Аспен.
Мълчанието ми не успя да прикрие въпроса, който ме интересуваше, и Луси отговори раздразнено:
— Да, не бях поканена. Но не защото ние с Джанет не се разбираме. Просто не беше добра идея.
— Разбирам.
Поколебах се, преди да добавя:
— Значи родителите й още не знаят?
— По дяволите, кой ли пък знае? Да не мислиш, че не се крием в работата? Отиваме някъде заедно и всяка от нас има удоволствието да гледа как другата я ухажват разни досадни мъже. Това е страхотно удоволствие — каза тя горчиво.
— Знам как е в службата — казах. — Не е по-различно, отколкото те предупредих, че ще бъде. По-интересно ми е семейството на Джанет.
Луси се вторачи в ръцете си.
— Най-вече майка й. Честно казано, смятам, че баща й не би се разтревожил. Няма да реши, че той е виновен за това, както смята майка ми. Само дето тя си мисли, че ти си виновната, защото основно ти си ме отгледала, както и нея самата.
