Излязох от спалнята и ги намерих в кухнята, където пиеха италианска бира и четяха рецепта за правене на хляб.
— Добре — казах. — Това е. Сега аз поемам.
— Уха, всички да внимават — каза Луси.
Отпъдих ги встрани и започнах да отмервам брашно, мая, малко захар и зехтин в голяма купа. Пуснах фурната на слаб огън и отворих бутилка вино «Кот Роти», предназначено за готвачката, която се захваща със сериозна работа. С вечерята щях да поднеса «Кианти».
— Прегледа ли портфейла на Едингс? — запитах Марино, докато режех гъбите.
— Кой е Едингс? — попита Луси.
Тя седеше на плота и пиеше «Перони». Отвъд прозорците зад нея снегът осветяваше сгъстяващия се мрак. Обясних й какво бе станало днес. Тя не зададе допълнителни въпроси, а внимателно се вслуша в Марино.
— Нищо не излезе — отговори той. — Кредитни карти, малко информация за застраховките му. Други подобни боклуци и няколко разписки. Изглеждат като от ресторанти, но ще проверим за всеки случай. Имаш ли нещо против да си взема още една от тези? — посочи той към празното шише бира, хвърли го в кофата за боклук и отвори вратата на хладилника. — Чакай да се сетя какво още имаше — замисли се той и извади бутилката. — Нямаше много пари в брой. Само двайсет и седем кинта.
— Ами снимки? — попитах, докато месех тестото върху покритата с брашно дъска.
— Никакви — отговори Марино и затвори хладилника.
— А и както знаеш, не е бил женен.
— Не знаем дали не е имал сериозна връзка с някого — казах.
— Това е напълно вярно, тъй като бездруго не знаем особено много за него — съгласи се той и погледна към Луси. — Знаеш ли какво е «Бърдсонг»?
— Моя «Зиг» има гланц «Бърдсонг» — отговори тя и ме погледна. — Браунингът на леля Кей също.
— Е, този тип Едингс има деветмилиметров «Браунинг» като на леля ти, с кафяв гланц «Бърдсонг». Освен това патроните му са с тефлоново покритие и имат червен лак отгоре. Имам предвид, че с тях можеш да простреляш дванайсет телефонни указателя в проливен дъжд.
Луси се изненада.
— Какво прави един журналист с подобни неща?
— Някои хора са големи ентусиасти по отношение на оръжия и амуниции — казах. — Макар никога да не съм подозирала, че и Едингс е от тях. Не ми е споменавал нищо подобно, но пък и не е бил задължен да споделя с мен.
— В Ричмънд никога не съм виждал КТВ — каза Марино, говорейки за марката на покритите с тефлон куршуми. — Законни или не.
— Възможно ли е да ги е купил от някоя изложба за оръжия? — попитах.
— Може. Едно нещо е сигурно. Вероятно този тип е посещавал доста подобни изложби. Още не съм ти разказал за апартамента му.
Покрих тестото с влажна кърпа и сложих купата във фурната на най-слаб огън.
— Няма да ви отегчавам с всички подробности — продължи той. — Само най-важните неща. Започвам със стаята, в която очевидно е зареждал пищовите си. Нямам никаква представа къде точно е стрелял, но притежаваше достатъчно оръжия между които да избира, включително няколко пистолета, един АК–47, МР–5 и М–16. Не са съвсем от типа оръжия, които използваш при лов на зайци. Освен това е бил абониран за няколко войнишки списания, а по-точно «Наемник», «Списание на щатската кавалерия» и «Команден корпус». Накрая — каза Марино и отпи от бирата си, — открихме и няколко видеокасети на тема «Как да станеш снайперист». Нали знаете, обучение на специалните сили и т.н.
Разбърках яйца със сирене пармезан и рикота.
— Имаш ли някаква идея в какво може да е бил замесен? — попитах, притеснена от задълбочаването на мистерията с мъртвеца.
— Не, но със сигурност е преследвал някаква цел.
— Или някой го е преследвал — добавих.
— Страхувал се е — уверено се намеси Луси. — Не отиваш да се гмуркаш по тъмно, носейки водоустойчив деветмилиметров, зареден с пробиващи метал куршуми, освен ако не си ужасно уплашен. Това е поведение на човек, който смята, че някой иска да го очисти.
Тогава им разказах за странния телефонен разговор рано сутринта, проведен с някой си полицай Йънг, който очевидно не съществуваше. Споменах и капитан Грийн и отношението му към мен.
— Защо пък би се обадил, ако той е човекът, извършил престъплението? — намръщи се Марино.
— Очевидно не е искал да отида на местопрестъплението — отговорих. — Може да е смятал, че ако получа достатъчно информация от полицията, просто ще седя и ще чакам пристигането на трупа, както правя обикновено.
— Е, струва ми се, че просто са те излъгали — каза Луси.
— Да, вярвам, че планът им е бил точно такъв — съгласих се.
— Опита ли да се обадиш на телефонния номер, който ти е дал несъществуващият полицай Йънг? — попита тя.
— Не.
— Къде е?
Дадох й го и тя набра.
— Това е телефонът на местната метеорологична служба — съобщи Луси и затвори.
Марино издърпа стол изпод масата, покрита с карирана покривка и го възседна, като сключи ръце на облегалката му. За известно време никой не проговори. Седяхме и премисляхме информацията, която изглеждаше все по-странна с всяка изминала минута.
— Слушай, док — каза Марино и изпука с пръсти. — Наистина трябва да запаля една цигара. Ще ми позволиш или да изляза навън?
