Когато отново настъпи пълен мрак, изваяната като статуя фигура на Чиело се открои на необичайната синя светлина зад нея. Макар да бе трудно да види лицето ѝ, тя вдигна ръка и му направи знак да влезе. Уилсън остана неподвижен, изпълнен с опасения от перспективата да направи дете на жена, с която дори не бе разговарял. Въпреки очевидната си младост и женственост тя изглеждаше студена и механична като робот.
- Трябва да вземеш решение - с отчетлив акцент каза Чиело.
Уилсън погледна към мрака, макар да не бе сигурен какво точно търси. Погледна отново към Чиело и осъзна, че това е момент, който ще промени завинаги живота му. Бяха минали повече от три години, откакто за последен път беше спал с жена; на първично ниво я желаеше, но въпреки това изпитваше нежелание да пристъпи напред.
Беше неоспоримо, че се нуждае от помощта на Девиците на слънцето, ако иска да успее да върне Куба на инките във Вилкапампа. Съдейки по казаното от Мамаконите, нямаше начин да пренесе Куба сам - не можеше дори да го докосне.
Уилсън се огледа още веднъж, пристъпи напред и Чиело затвори вратата след него.
Акла беше приклекнала в другия край, при отвесните скали в източна посока, и гледаше към казармите.
- Не влизай - прошепна тя, но щом думите се отрониха от устните ѝ, Уилсън престъпи прага на Чиело.
Сърцето ѝ се сви и тя започна да се ругае заради чувствата си. Един трибун на Воините на слънцето трябваше да гледа на мъжете като на враг, а не като на обект на привличане. Онова, което се случваше с нея, беше същото, което се бе случило с Виване след срещата ѝ с Корсел Сантияна. Акла сви юмрук - въпреки чувствата на сестра ѝ към Корсел той бледнееше в сравнение с величието и красотата на Уилсън Даулинг. Уилсън беше калфа, пътуваше през времето - бяха го казали самите Мамакони. Мъж, който можеше за миг да изцели собствената си плът. Силата и скоростта му я бяха впечатлили и Акла беше бясна, че в момента не тя е с него. Желанието ѝ към синеокия противоречеше на цялото ѝ обучение. Искаше семето му на всяка цена. Но въпреки това тази нощ то щеше да отиде в друга.
Акла усети, че някой приближава, и позна кой е по стъпките.
- Защо ме следваш, Сонтане?
- Не бива да си тук, Акла.
- Наблюдавам, за да съм сигурна, че Уилсън Даулинг няма да се опита да избяга. Направи ли го, ще съм готова.
Сонтане клекна до партньорката си.
- Наистина ли си мислиш, че ти вярвам?
Акла погледна към нея, готова да ѝ се нахвърли с думи, които тя нямаше да забрави. Но когато се вгледа в разбиращите ѝ очи, не намери сили да каже каквото и да било.
Сонтане посочи към къщата на Чиело.
- Трябва да го убием. Фактът, че се чувстваш по този начин, доказва ужасната магия, която прави на всички ни. Не се нуждаем от него. Можем да намерим сами Куба и да го занесем на сигурно място, както са ни учили. Онзи мъж е спънка във всяко отношение. Ако Кубът го обладае, не искам да си помислям какво може да стане.
Шибана от дъжда, Акла не откъсваше поглед от дървената врата на Чиело.
- Единствено Мамаконите могат да решат съдбата му.
- Те също са заслепени - тихо рече Сонтане. - Виж се, Акла. Искаш
- Дори не знаеш дали
- Ако случаят е такъв, трябва да разберем сега, а не след като Кубът на инките погълне душата му и я замести с друга. Знаеш, че съм права. Дойде време да се действа. С мен ли си или не?
Уилсън стоеше срещу Чиело, докато водата мързеливо капеше от подгизналите им дрехи по гладкия дървен под. Въздухът беше топъл и засводеният таван бе като боядисан от неоновия танц на странния син пламък. В двата края на стаята имаше обикновени легла, но само едното бе застлано с вълнено одеяло. Уилсън предположи, че другото някога е било на Виване, партньорката на Чиело. Странна ирония беше, че се намира в помещение, в което бе прекарвала повечето си нощи жената, отговорна за разкриването на тайните на Куба на инките.
Лицето на Чиело беше непроницаемо, докато прокарваше пръсти по правата си мокра коса и изстискваше водата.
- През целия си живот съм била обучавана да мразя мъжете - рече тя. - Това прави положението много трудно.
Уилсън се загледа във великолепната жена, намираща се само на няколко стъпки от него. Имаше характерна лицева структура, с четвъртита челюст и вежди, които се повдигаха в средата. Приличаше повече на испанка, отколкото на потомка на коренните индианци, ако можеше да се съди по височината ѝ, мускулната маса и пропорциите на тялото ѝ.
