Селене постепенно отпадаше силом и духом. Защитната броня, изкована от гняв и покрита със стоманена воля, която си бе навлякла, постепенно подгизна от сълзи и се разяде от безнадеждност. Не че се отдаваше на самосъжаление. Не се правеше на мъченица, като други майки, но този път наистина беше стигнала дъното на отчаянието.
Нима Анаид не я обичаше?
Не, не можеше да го приеме. Не можеше да понесе тази несправедливост в разпределението на любовта — тази торта за награда, от която не й бе оставено нито едно парченце, за да я възнагради за цялата й всеотдайност, за цялото й великодушие, за усилията й през всичките тези години.
А племето? А кланът? Беше скъсала с тях с гръм и трясък.
Селене въздъхна и включи мигача, за да изпревари камион пред нея. Не понасяше да се влачи зад тежките и мудни чудовища. Натисна докрай педала на газта и го задмина.
Чувстваше се като всички останали майки от всяко кътче на света, от всички времена на човечеството и се бореше с болезнената си чувствителност, понеже не можеше да забрави как ревеше като бебе, когато искаше да суче, спомняше си сладкото й гукане, как я гушкаше, обвила ръчички около врата й, първото й зъбче под възглавницата, първите й произнесени думички и първите стъпчици при прохождането й. Беше винаги до нея, пред нея, протягаща ръце към нея, луда от любов по нея. В гърлото й заседна буца, макар и да не заплака.
Болеше я. Болеше я много. Чувстваше как болката раздира гърдите й.
Пое дълбоко въздух, отново и отново. Превключи и намали скоростта, докато се мъчеше да овладее прекалено силното си вълнение. Представи си бяла степ, затрупана от сняг, шума на шейните, които се плъзгаха по заледената повърхност, ритмичното тупкане на кучешките лапи и техния лай. Беше картина от далечното й минало, която й навяваше усещане за душевен мир.
Успокои се.
Ако имаше нещо, което бе научила със сигурност, то това беше, че времето действа като балсам и за най-страшните рани.
Предателството на Гунар, смъртта на Деметер. Всичко накрая се размиваше и преминаваше в притъпено чувство на тъга, която я навестяваше от време на време, в най-неочаквания момент.
Дали някой ден и бягството на Анаид щеше да стане поносимо?
В малко неща Селене беше напълно сигурна. Едно от тях бе, че разумът е на нейна страна, а второто — че би преминала през всичко, ако се наложи, за да следва неотклонно онова, което разумът й диктуваше.
Една вълчица никога не изоставя малките си.
Анаид нямаше време да мисли за Селене, дори не се и сещаше за нея. Живееше, потопена в шеметен водовъртеж от емоционални преживявания. Кое от кое по-хубави и по-силно вълнуващи.
Докато Криселда я посвещаваше в изкуството на магията на Омар, а тя сама се ровеше в трактатите на Елена и Деметер, за да почерпи наготово от техния опит в заклинанията и вълшебствата, разбра, убеди се с абсолютна сигурност, че способностите й далеч надхвърлят онова, което позволяваха нейните учителки и всичките им книги. А и Кристине надмина многократно очакванията й. Не скъпеше време и усилия и й предаваше всичките си знания и умения. Задоволяваше всяко нейно любопитство, не я ограничаваше, не я кореше за безумствата й и позволяваше всякакви волности и странности.
Беше се научила да преобразява материята, да предизвиква бури и да извиква облаци. Беше се носила като перце в небето над Урт, въплътена в чучулига. Беше се спуснала на керемидения покрив на къщата на Рок, за да го гледа как тръгва за училище, и бе чакала търпеливо завръщането му, кацнала в клоните на липата, без да го изпуска от очи, следвайки всяко негово движение, докато не се увери, че вече наистина не излиза с Марион.
Междувременно, с помощта на невероятната си баба, пещерата й постепенно се бе превърнала във възхитително вълшебно място.
