През целия си живот Ашлин Дароу е тормозена от гласове от миналото. За да сложи край на този кошмар, тя заминава за Будапеща, търсейки помощ от мъж, за когото се твърди, че има свръхестествени способности. Това, което Ашли не знае, е, че ще попадне в ръцете на Мадокс, опасен непознат – мъж в капана на собствениия си ад.Никой от двамата не може да устои на неконтролируемата страст, пламнала на прага на смъртна опасност. Всеки горещ допир и всяка изпепеляваща целувка ги доближават все повече до ръба на унищожението. Но дали любовта им е достатъчно силна, за да устои на изпитанията, пратени им от боговете?
Всяка нощ смъртта идваше бавно и болезнено. И всяка сутрин Мадокс се събуждаше в леглото с ясното съзнание, че ще трябва да умре отново по-късно. Това беше най-голямото му проклятие и негово вечно наказание.
Той прокара език по зъбите си, мечтаейки си вместо това да е острие в гърлото на врага му. По-голямата част от деня вече беше минала. Беше чул как времето се процежда като отровно тик-так в ума му, а всеки удар на часовника беше подигравателно напомняне за смъртност и болка.
След малко повече от час острието за първи път щеше да промуши корема му и нищо, което той направи или каже, нямаше да промени това. Смъртта
– Проклети богове! – измърмори той.
– Всечки те са копелета – каза познат мъжки глас зад него.
Движенията на Мадокс не се забавиха при нежеланото натрапване на Торин. Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу. Два часа беше изкарвал объркването и гнева си върху боксьорския чувал, върху бягащата пътека, а сега и върху тежестите. Потта се стичаше по мускулестите му голи гърди и ръце като чисти поточета. Трябваше да е толкова изтощен умствено, колкото беше и физически, но емоциите му само бяха станали по-мрачни и по-силни.
– Не трябва да си тук – каза.
Торин въздъхна.
– Виж, не исках да те прекъсвам, но се случи нещо.
– Погрижи се за него.
– Не мога.
– Каквото и да е, опитай! Не съм във форма да помогна. – Тези последни няколко седмици беше нужно много малко, за да го запрати в убийствена омая и никой около него не беше в безопасност. Дори приятелите му.
– Мадокс…
– На ръба съм, Торин – изкрещя той. – Ще навредя повече, отколкото ще помогна.
Мадокс познаваше слабостите си. Познаваше ги от хиляди години. От онзи прокълнат ден, когато боговете бяха избрали жена да изпълни задача, която трябваше да е негова.
Пандора беше силна, да, най-силната жена-воин от тяхното време. Но той беше по-силен. По-способен. И все пак беше сметнат за твърде слаб да пази
Сякаш Мадокс щеше да позволи да бъде унищожен. От обидата в него беше разцъфнало неудовлетворение. Във всеки от тях, във всеки воин, който сега живееше тук. Бяха се били усърдно за краля на боговете, бяха убивали вещо и защитавали всички и всичко. Те трябваше да бъдат избрани за пазители. Това че не бяха, беше срам, който не можеше да бъде понесен.
Бяха мислили само да дадат урок на боговете онази нощ, когато бяха откраднали
Скоро бяха зацарували унищожение и разруха, потапяйки света в мрак, докато кралят на боговете най-после не се бе намесил, проклинайки всеки воин да приюти демон в
Подобаващо наказание. Воините бяха освободили злото, за да отмъстят наранената си гордост, а сега щяха да го държат в себе си.
И така бяха родени Повелителите на Ада.
На Мадокс беше дадено Насилието – демонът, който сега беше дотолкова част от него, колкото дробовете или сърцето му. Сега мъжът не можеше да живее без демона, а демонът не можеше да направи нищо без мъжа. Бяха вплетени един в друг – две половини на цялото.
От самото начало съществото в него го беше приканило да извърши зли неща, омразни неща и той беше заставен да се подчини. Дори когато го накара да убие жена, да убие Пандора. Пръстите му стиснаха тежестта толкова силно, че кокалчетата му едва не изскочиха от ставите си. През годините се беше научил да контролира някои от най-долните принуди на демона, но това беше постоянна борба и той знаеше, че може да се пръсне във всеки един момент.
Какво ли не би дал за един единствен ден спокойствие. Ден без съкрушителното желание да наранява другите. Без битки вътре в него. Без грижи. Без смърт. Просто… покой.
– За теб не е безопасно тук – каза той на приятеля си, който все още стоеше на вратата. – Трябва да се махнеш. – Той нагласи тежестта на стойката и се изправи. – Само на Лушън и Рейес е позволено да са близо до мен по време на смъртта ми. – И то само защото бяха част от смъртта, колкото ù неохотно да го правеха. Те бяха толкова безпомощни срещу техните демони, колкото и Мадокс срещу своя.
– Има около час, докато започне, така че – Торин му хвърли парцал – ще рискувам.
Мадокс се пресегна зад гърба си, взе бялата кърпа и се обърна. Изтри лицето си.
– Вода!
Леденостудена бутилка се носеше във въздуха, още преди втората сричка да е излязла от устата му. Той я хвана сръчно, плискайки течност по гърдите си. Пресуши леденото съдържание и огледа приятеля си.
