– Нещо случило ли се е с него? – настоя Мадокс, докато съзнанието му се помрачаваше и гневът го превземаше. „Унищожи, заличи!“ – умоляваше Насилие, дращейки в ума му. – Ранен ли е?
Аерон може да беше безсмъртен, но все още можеше да бъде наранен. Дори убит – подвиг, който бяха открили по най-лошия възможен начин.
– Нищо подобно – увери го Торин.
Той бавно се отпусна и Насилие постепенно се оттегли.
– Какво тогава? Разчиствал е някоя стая и е изпаднал в истерия? – Всеки воин тук имаше специфични отговорности. Това беше техният начин да поддържат някакво подобие на ред сред хаоса на собствените им души. Задачата на Аерон беше прислужническа. Нещо, от което се оплакваше ежедневно. Мадокс се грижеше за домашните поправки. Торин играеше със стоки и облигации, каквото и да бяха те, и поддържаше финансите им в добро състояние. Лушън се занимаваше с цялата документация, а Рейес ги снабдяваше с оръжие.
– Боговете… призоваха го.
Мадокс се препъна. Шокът моментално го заслепи.
– Какво? – Със сигурност не беше чул правилно.
– Боговете го призоваха – повтори Торин търпеливо.
Но гърците не бяха говорили с никого от тях от деня на смъртта на Пандора.
– Какво искаха? И защо едва сега чувам за това?
– Първо – никой не знае. Гледахме филм, когато той внезапно се изпъна в стола си с мъртво изражение, сякаш няма никой вкъщи. Няколко секунди по-късно ни каза, че е бил призован. Никой от нас нямаше време дори да реагира. В един моминт Аерон беше с нас, в следващия го нямаше. И второ – добави Торин почти без пауза, – опитах се да ти кажа. Ти каза, че не ти пука, помниш ли?
Един мускул заигра под окото му.
– Трябваше все пак да ми кажеш.
– Докато имаш тежести под ръка? Моля те! Аз съм Болест, не съм Глупост.
Това беше… това беше… Мадокс не искаше да знае какво, но не можеше да спре да мисли. Понякога Аерон, пазителят на Ярост, напълно губеше контрол над духа си и се впускаше в отмъстително буйство, наказвайки смъртните за техните грехове. Щеше ли да му бъде дадено второ проклятие за действията, както на Мадокс преди толкова много векове?
– Ако не се върне в същата форма, в която е заминал, ще намеря начин да пребродя небесата и да изтребя всяко божествено създание, което срещна.
– Очите ти греят в яркочервено – каза Торин. – Виж, всички сме объркани, но Аерон ще се върне скоро и ще ни каже какво става.
Много добре. Той се принуди да се отпусне. Отново.
– Някой друг беше ли призован?
– Не. Лушън е навън да събира души. Рейес е бог знае къде, вероятно се реже.
Трябваше да се сети. Въпреки че Мадокс страдаше непоносимо всяка нощ, той съжаляваше Рейес, който не можеше да живее и един час, без да си причинява мъчение.
– Какво още имаш да ми кажеш? – Мадокс прокара пръсти по двете извисяващи се колони, които обграждаха стълбището, преди да започне да се изкачва.
– Мисля, че е по-добре да ти покажа.
Дали щеше да е по-лошо от известието за Аерон? Мадокс се чудеше, докато крачеше през стаята за забавление. Тяхното убежище. Залата, за чието създаване не бяха жертвали никакви средства, беше изпълнена с плюшени мебели и с всички удобства, които един воин би могъл да пожелае. Имаше хладилник, натъпкан със специални вина и бири. Маса за билярд. Баскетболен кош. Огромен плазмен екран, на който дори сега трепкаха образите на три голи жени посред оргия.
– Виждам, че Парис е бил тук – каза той.
Торин не отвърна, но ускори крачка, без да погледне нито веднъж към екрана.
– Няма значение – промърмори Мадокс. Да обръща вниманието на Торин към нещо плътско, беше ненужно жестоко. Целомъдреният мъж сигурно копнееше за секс и за докосване с всяка клетка на съществото си, но никога нямаше да има възможност да им се наслади.
Дори Мадокс се наслаждаваше на жена понякога.
Любовниците му обикновено бяха остатъци от Парис. Онези, които бяха достатъчно глупави, да се опитат да проследят Парис до дома му, с надеждата да споделят леглото му отново, без да знаят колко невъзможно беше това. Бяха винаги опиянени от сексуална възбуда – последица от посрещането на Безразборността, затова рядко им пукаше кой се пъха между краката им накрая. Повечето пъти бяха достатъчно щастливи да приемат Мадокс като заместител, въпреки че беше безлично сливане, което бе толкова емоционално празно, колкото и физически незадоволяващо.
Но трябваше да бъде така. За да защитят тайните си, воините не допускаха хора в крепостта. Това принуждаваше Мадокс да се съвкупява с жените навън, в заобикалящата ги гора. Той ги предпочиташе на ръце и колене, с лице не към него – бързо чифтосване, което не събуждаше Насилие по никакъв начин, нито го принуждаваше да прави неща, които щяха да го преследват цяла вечност.
След това Мадокс ги пращаше по домовете им с предупреждение никога да не се връщат, ако не искат да умрат. Беше просто. Да си позволи по-близки отношения, би било глупаво. Можеше да започне да ги харесва и определено щеше да ги нарани, което само щеше да натрупа още повече вина и срам върху него.
