Пътечката се виеше между зелени градинки, цветя и лехи. Няколко пъти се срещах с жреци, тръгнали по техните си дела, но те не ми обръщаха никакво внимание, сякаш беше най-нормално посетителите да обикалят из вътрешната територия на Катедралата. Типична небрежност и безхаберие. Щом е тук, значи може. Пътечката изви наляво, заобикаляйки леха с бледосини цветчета, обърнали всичките си листенца към топлото слънце, и ме отведе към масивно здание, изградено от огромни сиви блокове, с простираща се по цялата му дължина слабо осветена арка, водеща към дома на единствения ми приятел в този свят. Влязох в прохладния тунел. Изплашените от слънцето сенки се бяха отдръпнали към сивите, похабени от времето стени, а прохладата след жаркия слънчев ден ме изпълни с несравнимо блаженство. Ехото от стъпките ми отекваше в ниските сводове на арката. Почти я бях преминал, бях на една ръка разстояние от края й, когато една позната до болка ръка ме сграбчи за ризата и ме вдигна над земята.
След ръката от стената се появиха рамене и глава. Останалата част от туловището така си и остана някъде там.
— Вухджааз умен — информира ме демонът за всеизвестния факт.
Намръщих се от вонящия му дъх, опитвайки се да задържа закуската, с която толкова любезно ме беше нагостил Родерик преди да си тръгна от къщата на Арцивус. Какво беше ял? А и си мислех, че се появява само през нощта.
— Здравей — усмихнах се щастливо, сякаш това не беше демон, а майка ми.
— Вухджааз умен — демонът все пак реши да ме върне на земята, после ме изгледа подозрително. — Докара ли Коня?
— Ти за Коня на сянката ли? — попитах аз, опитвайки се да забавя отговора, като отчаяно се молех на Сагот някой жрец да мине през арката.
Естествено, наоколо беше мъртвило, сякаш внезапно всички служители на Катедралата бяха поразени от чума.
— Почти го намерих.
— Побързай! — изсъска демонът и жълтите му очи светнаха в полумрака. — Няма да те чакам дълго.
— Почти съм го намерил, трябва ми още съвсем, съвсем мъничко време — нервно започнах да бръщолевя глупости аз.
— Ще те наблюдавам, след три дни ми донеси Коня или ще изсмуча мозъка от костите ти! — Вухджааз още веднъж ме фиксира с поглед и изчезна в стената.
Опрях гръб на грапавата повърхност на стената и си поех дълбоко дъх. Фу-у-у! Така и разрив на сърцето можех да получа!
Изобщо не очаквах, че проклетата твар ще се появи толкова скоро, при това през деня. Трябваше да направя нещо с Вухджааз. Например вече знаех къде да търся Коня — той беше у тези, които насъскаха доралисците след мен. Безспорно. Така че трябваше да разбера кои са и да им свия Камъка до утре вечер, иначе щяха да ми изсмучат мозъка…
— Добре ли се чувстваш, чадо? — раздаде се учтив въпрос до ухото ми и от изненада аз подскочих няколко ярда, като едва не изкрещях с всички сили.
В крайна сметка не изкрещях, тъй като видях, че това е само жрец, който, както винаги се случва, се появи едва когато шоуто беше вече приключило.
— Всичко е наред — изръмжах и под смаяния поглед на жреца (не всеки ден можеш да видиш как човек ей така без причина изведнъж се опитва да лети) бързо излязох на слънце.
Да не знаеш вече кое е по-добре — жегата или прохладата. Предполагам, че все пак жегата — тук поне никой не излиза от стената и не заплашва, че ще ти изсмуче мозъка от костите. Изкачих се по масивните стълби с изядени през вековете от хиляди човешки крака стъпала и тръгнах по коридора, водещ към жилищата на жреците на Сагот. Двама жреци, застанали до мраморна ваза, от която стърчеше увяхнала метла, наричана палма, прекратиха спора си за пътя и делата на Сагот и се втренчиха в мен. Крадците усещат други крадци. За никого не беше тайна, че жреци на Сагот стават само бивши крадци или мошеници — това е вече вековна традиция, от която никой нямаше намерение да отстъпва. Аз кимнах и сгънах пръсти в знака на нашия бранш. Те се отпуснаха, кимнаха приятелски в отговор и отново се впуснаха във философския си спор. Престанах да бъда непознат за тях и следователно не представлявах никаква опасност.
Коридорът свърши и по поредното стълбище аз се качих на втория етаж, където бяха стаите на жреците. Втората врата вдясно изпъкваше с дълбоките следи по почернялата й от старост дървена повърхност, явно оставени от мечовете на не особено доволни посетители. Но бившите крадци определено можеха да се грижат за себе си — под сивите раса винаги държаха скрити ножове. Така че нарушителите на спокойствието на тази обител, както казваше един мой приятел, ги погребвали в градината, под една от ябълките, а мечовете окачвали в централната молитвена зала на храма на Сагот да обезкуражава другите да влизат в това мирно и богоугодно място с извадено оръжие. Макар Сагот да беше последен от боговете и не така страшен и могъщ като братята и сестрите си, и той, и служителите му винаги можеха да се грижат за себе си.
