— Което не знам, не знам. Не съм ходил толкова далеч, хлапе. Впечатленията ми от Човешка и Спяща и така ще ми стигнат до края на живота. На първата повече или по-малко е спокойно, на втората — всякакви ъ-ъ-ъ… неприятности.
Фор не искаше да говори за случилото се по време на посещението му в Закритата територия.
— А защо да не опитам да стигна до Забранената територия по улицата на Покривчиите? Според мен е много по-близо и по-безопасно.
— Знаеш ли, Гарет, има странна статистика. Тези, които са се осмелили да се вмъкнат в Закритата от страната на Покривчиите, никой повече не ги е виждал. Така че струва ли си риска?
Замълчахме.
— Е, какво? Хайде да ти покажа къде ще спиш. Или ако искаш остани тук при мен. Легло има.
— Благодаря, но трябва да довърша нещо в града — станах от масата и взех плаща.
— Още ли ползваш играчки? — Фор кимна към плаща, в който беше увит арбалета.
— Че как иначе? Ползвам.
— Тогава си купи няколко огнени болта от магическия магазин. Може да те спасят от зомбита.
— Задължително.
— Кога смяташ да ходиш?
— Тази нощ.
— Днес? Нали си казал на Арцивус, че ще е след два дни? — изненада се жрецът.
— Какво, не може ли да си променя решението? — измърморих, докато се отправях към вратата. — Ще се видим по-късно, Фор.
— Късмет, хлапе. Много късмет — каза моят стар учител. — А аз ще помисля какво може да се направи с твоя демон.
Вечерта настъпваше, а аз трябваше да стигна до града на Маговете преди да затворят магазините, в противен случай щеше да се наложи да се изправя с голи ръце пред живеещите зад магическата стена.
Арката, където попаднах на „умния“ Вухджааз, ме посрещна в сивия полумрак. Малко се поколебах, преди да мина през нея. Изобщо нямах желание да се срещам с гладния демон, но трябваше да отида и се наложи да си повтарям, че просто няма начин такава вселенска гадост да се случи два пъти на едно и също място. Така че преодолях треперенето в коленете си и като поех дълбоко дъх, направих крачка напред.
Гадостта се случи още на половината път. Отново от стената излетяха лапите на демона и здраво ме сграбчиха за раменете.
— Виж, Вухджааз, може ли… — започнах раздразнено, но виждайки демона, млъкнах.
Това не беше Вухджааз!!! Създанието, което ме беше хванало този път, само смътно напомняше на моя приятел — „умния изсмуквач на мозъка от костите“. Този демон не беше сив, а черен, с малинови петънца. Изглеждаше малко по-малък от Вухджааз, но овчата му глава с огромни рога, глиги и светещи изумрудени очи изобщо не добавяше миловидност или добродушие на демона.
— Здравей — реших да действам по вече изпитания план. Вежливото обръщение към тези твари още на никого не беше навредило. — Аз съм Гарет. А ти?
— Млъкни! — изсъска създанието и повдигайки горна устна, оголи зъби.
Реших да последвам съвета му и млъкнах.
— Къде е той? Да не оглуша?! Къде е той?! — и демонът, в израз на не особено добрите си намерения, ме раздруса. Точно като Вухджааз.
— Кой той? — попитах, като мислено проклех всички демони на Мрака за това, че не могат нормално да кажат какво искат: да млъквам или да отговарям на глупавите им въпроси?
— Вухджааз, естествено! Тази тъпа твар! Само не се прави на много хитър! Няма да повярвам, че не го познаваш, току-що чух, че каза името му!
Май този път нямах толкова късмет. Този демон, за разлика от Вухджааз, съобразяваше доста по-добре.
— Да не съм му бавачка? Откъде да знам къде е Вухджааз?
— Къде трябваше да му предадеш Коня?
— Още не знам.
— Тогава разбери! И Коня ще дадеш на мен, а не на него! Разбра ли?
Какво има за неразбиране? Аз съм много схватлив, особено когато до мен е такова чудовище.
— Ти също ли си останал в този свят? А Вухджааз каза…
— Братлето ми е тъп като празен череп — прекъсна ме демонът, облъхвайки ме с неподражаемия аромат на сметище, на което се разлагат най-малко четиридесет хиляди мъртви котки. — Няма да му позволя да владее цялата власт над демоните. Ти откри ли вече Коня?
— Не.
— Тогава търси по-бързо, иначе ще ти изсмуча мозъка от костите — изглежда това беше тяхна семейна традиция: да изсмукват мозъка от костите на невинните граждани. — Сега ще те пусна, човече, но гледай да не ме измамиш. Конят ми трябва, в противен случай от теб ще останат само няколко костички.
— А ако Вухджааз ме хване преди теб? — запротестирах аз. — Мислиш ли, че той няма да ми вземе Коня?
— Хм-м… — демонът за миг се замисли и изумрудените му очи се замъглиха. — Призови ме по име, когато намериш Коня, и аз ще се появя.
И с тези думи той ме пусна и изчезна в стената.
— Страхотно! — изкрещях аз. — А как ти е името?
— Щдуъйрук, тъпако! — изръмжа създанието, навеждайки се през стената, и отново изчезна.
Щдуъйрук?! Сагот, кой им дава такива имена? Можеш да си изкълчиш езика!
Преживях тази среща много по-спокойно, отколкото предишните. Ето какво значи навика. Излязох от проклетата арка, решавайки: или ще намеря обходен път към жилището на Фор, или ще нощувам под звездите, сега поне беше топло, но за нищо на света повече няма да се пъхам в тази проклета арка.
