Почуках на вратата и без да дочакам разрешението на домакина, влязох и се озовах в добре осветена зала. Беше голяма и контрастът между изрисуваните с разноцветни краски стени на помещението и сивите и мрачни коридори радваше очите. Прекарах оценяващ поглед (какво да се прави, навик) по доволно приличната и богата обстановка в помещението. Скъпи картини на известни майстори от миналото, изобразяващи сцени от божествената митология, жълт султанатски килим на пода, скъпа мебел, миниатюрна златна статуетка на Сагот. Приятелят ми не беше кой да е в йерархията на служителите на бога на крадците.
— Гарет! Момчето ми! — от масата се надигна огромен дебел мъж в сиво-бяло жреческо расо и разтваряйки широко обятия, се отправи към мен. — Какво те води насам? От сто години не си идвал да видиш стареца!
— Здравей, Фор, радвам се да те видя жив, здрав и дебел! — засмях се аз и прегърнах стария жрец.
— Какво да правиш, служба! — засмя се в отговор той.
— Ей! Ей! Ей! Видях всичко, мошенико, я ми върни кесията! — извиках аз. — Значи все още не си загубил форма, стари крадецо?
— Къде ще се мерим ние, старците, с вас, младите? — шеговито отвърна Фор и ми хвърли кесията, която току-що беше измъкнал от мен. — Сядай направо на масата, Гарет, тъкмо се канех да хапна.
— Ти винаги хапваш, когато и да идвам при теб. Службата на Сагот те е направила троен.
— Какво да направя, такава е волята му — Фор скръбно разпери пухкавите си ръце. — Ти седни, а аз ще донеса вино, от любимото ти.
Той се усмихна и ми намигна, а след това с пъшкане и пухтене се отправи към съседната стая. Седнах на масивния стол, способен да издържи самия Фор, и метнах на масата плаща със загърнатия в него арбалет.
Старият Фор, Фор Лепливите ръце. Един от най-известните в миналото майстори-крадци на Авендум, който навремето беше правил такива дръзки кражби от най-влиятелните домове, че за тях все още се говореше в престъпния свят, а младите крадци слушаха и запомняха със зяпнали усти, трупайки опит. Фор беше човекът, който пръв забеляза вечно гладния и кльощав хлапак Гарет-бълхата и го взе под крилото си, показвайки му първите стъпки не към джебчийството, а към изкуството на Висшето майсторство.
Десет години се мъчи с мен, докато накрая се появи Гарет-сянката, който не отстъпваше по умения на учителя си. Но Фор отдавна вече се беше откъснал от света на крадците, отдавайки се на служба на Сагот. Добрият жрец, брат Фор, Защитникът на Ръката. Тази титла и досега предизвикваше в мен пристъп на смях, просто не можех да повярвам, че най-успешният и талантлив крадец се е оттеглил. От всички живи същества в този луд и опасен свят се доверявах единствено на своя учител и приятел.
— Ето ме и мен — зачервената физиономия на Фор грееше в триумфална усмивка. Във всяка ръка носеше по две прашни бутилки.
— „Кехлибарена сълза“! — възкликнах аз.
— Именно! Стари запаси, най-доброто вино на светлите елфи, от Планината на джуджетата ми го доставиха. Надявам се да го оцениш!
— Оценявам го.
— Така. Храната, мисля, че ще стигне — Фор преценяващо огледа огъващата се от най-различни продукти маса.
Тапата пукна и излетя от бутилката. Гъстото кехлибарено вино потече в чашите.
— Е, за срещата! Радвам се, че не си забравил стареца.
Отпих глътка вино, наслаждавайки се на тръпчивия аромат. Бутилката вървеше по десет жълтици — огромна сума, и не всеки можеше да си позволи удоволствието да пие елфийско вино. Имаше само още едно толкова рядко вино, което беше и най-доброто в този свят — виното на орките. Но по очевидни причини не всеки можеше да посети избите им.
— Не се надявах да те видя в близките години, хлапе. Из града пълзят разни слухове.
— Слухове! — изсумтях аз. — Какви слухове?
— Ами, някои казват, че си на нож с Маркун и рано или късно това ще свърши зле. Макар че още не се знае за кого от двамата. Но залози вече се правят.
— Наистина ли?
— Да.
— Надявам се, че си заложил на правилната страна? — ухилих се аз.
— Че как иначе? Други пък разправят, че Фраго Лантен те е затворил в Сивите камъни, а трети — че доралисците усилено търсят някой си Гарет. Така че, хлапе, това само слухове ли са или пак си се забъркал в някоя каша? — Фор ме изгледа изпитателно, ръфайки пилешкото бутче.
— Не са точно слухове — започнах предпазливо. — Целият свят сякаш е полудял, Фор.
— Сагот да спаси заблудената ти душа — въздъхна жрецът и бутна оглозгания кокал на нещастното пиле настрана. — Светът е на прага на голяма война, Гарет, а ти тук глупаво го усукваш. Ако всичко, което чух, е вярно, време ти е да изчезваш. Някъде в Низината. Макар да не мисля, че там е спокойно. Неназовимия е само началото, усещам го със старите си кости. Той ще бъде искрата, или фитила, както казват гномите, който ще подпали бурето с барут. И определено ще взриви крехкия ни свят. Орките ще почувстват свободата, Мирануех ще започне с глупостите, Гарак ще се впие в гърлото на Империите, а те — една с друга, джуджетата ще скочат срещу гномите, а гномите — срещу джуджетата. Ще потънем в кръв, помни ми думата.
— Така ли мислиш?
