На Фиск му се прииска да посегне и да изтрие това нахакано изражение.
— Съжалявам, прокурорът се е запънал на трета степен.
— Колко ще ми лепнат? — безучастно запита Дерек. Според Фиск ушите му бяха дупчени поне дванайсет пъти.
— Пет години плюс излежаното.
— Тъпанари. Пет години само задето мъничко съм го рязнал с някакво скапано джобно ножче.
— Кинжал с петнайсет сантиметра острие. И си го наръгал десет пъти, по дяволите. Пред свидетели.
— Той ми опипваше мацето, мама му стара. Туй не е ли смекчаващо вината обстоятелство?
— Имаш късмет, че не се стигна до убийство първа степен, Дерек. Според докторите само по чудо не е умрял на тротоара от кръвоизлив. И ако Пак не беше такава опасна гадина, щяха да ти лепнат опит за убийство. С утежняващи вината обстоятелства. За това дават двайсет години или до живот. Знаеш го.
— Задяваше ми мацето — отсече Дерек, като се приведе напред и изпука с кокалчетата на пръстите си, за да подчертае абсолютната логика на твърдението си както от правна, така и от морална позиция.
Фиск знаеше, че Дерек има добре платена, макар и незаконна професия. Беше пръв помощник на втория по големина наркотърговец в Ричмънд, оттам идваше и прозвището му ДБ–1. Шефът се казваше Турбо, едва двайсет и четири годишен. Империята му беше добре организирана, със строга дисциплина и за прикритие въртеше напълно законна дейност — обществени перални, кафене, заложна къща и цял куп счетоводители и адвокати, които да се занимават с парите от наркотици, след като бъдат изпрани. Турбо бе умен младеж, много го биваше в сметките и бизнеса. Фиск все се канеше да го пита защо не се опита да основе застрахователна компания. Печалбите бяха почти същите, а смъртността доста по-ниска.
При други обстоятелства Турбо би викнал някой от своите скъпо платени адвокати да се заеме с Дерек. Но провинението нямаше нищо общо с трудовата му дейност, тъй че не се полагаха компенсации. Прехвърляха го на обществен защитник като наказание, задето е допуснал подобна глупост — да си загуби ума заради някаква женска. Турбо не се боеше, че Дерек може да проговори. Прокурорът дори и не си направи труда да предлага нещо подобно. Знаеше, че ще е напразен труд. Пропееш ли, мъртъв си — все едно дали навън или в затвора.
Дерек бе израснал в приятен квартал, в дома на заможни родители и всичко вървеше гладко, додето един ден не реши да зареже гимназията и да поеме по лекия път на наркотърговец, вместо да изкарва хляба си с труд. Имаше всичко, можеше да постигне в живота каквото поиска. Подобни младежи се срещаха толкова често, че светът бе почнал да гледа с пълно безразличие ужасната съдба на хлапетата, получаващи райски прахчета от хора като Турбо. Фиск страшно искаше някоя нощ да отведе Дерек нейде на тъмно и с бухалка в ръка да му втълпи старомодните морални принципи.
— На прокурора не му пука какво е вършила приятелката ти онази вечер.
— Ама това е невероятно, бе. Миналата година един приятел накълца някакъв тип и му лепнаха само двайсет и четири месеца, половината условно. А на мен пет години, по дяволите. Що за скапан адвокат си ти?
— Беше ли осъждан твоят приятел? — запита Фиск. Искаше му се да запита още дали е бил един от главните виновници за най-страшното социално зло на Ричмънд, но знаеше, че само ще си хаби приказките. — Чуй ме добре: ще смъкна на три години плюс излежаното.
Този път Дерек прояви интерес.
— Мислиш ли, че ще можеш?
Фиск се изправи.
— Не знам. Аз съм само един скапан адвокат.
На път към вратата той надникна през решетките на прозореца и видя как група нови затворници слизат в плътна колона от камионетката, а веригите им дрънчат по асфалта. Повечето бяха чернокожи младежи или латиноамериканци и вече се оглеждаха изпитателно. Кой ще е роб и кой господар. Кого ще накълцат най-напред. Малцината бели изглеждаха готови да умрат на място от страх още преди да са стигнали до килиите. Някои от тези младежи навярно бяха синове на хора, които полицаят Джон Фиск задържаше преди десет години. Невръстни хлапета по онова време, мечтаещи може би за нещо повече от областния затвор. Татко го няма, мама едва се преборва с безкрайния кошмар на живота. Кой знае… Реалността често се вмъква дори в подсъзнанието. Сънищата не са бягство, а само продължение на истинския кошмар.
Като полицай често водеше със задържаните едни и същи разговори.
— Ще те очистя, човече. Цялото ти семейство ще претрепя — крещяха някои в наркотичен унес, докато им слагаше белезниците.
— Аха. Имаш правото да мълчиш. Постарай се да го използваш.
— Стига бе, човек, не съм виновен. Един приятел беше. Прецака ме.
— И къде е този приятел? Ами кръвта по ръцете ти? Пистолетът в гащите? Кокаинът по ноздрите ти? И това ли го направи приятелят? Ама че приятел.
Други губеха ума и дума, взираха се в мъртвото тяло и тихичко бръщолевеха:
— Леле боже! Мили божичко! Мама, къде е старата ми майчица? Повикай я. Направи ми тази услуга, човече, моля ти се. Мамо! О, по дяволите!
— Имате правото на защита — спокойно им казваше той.
Такъв си беше Джон Фиск.
