Но веществените доказателства говореха за много по-сериозно престъпление. Полицията беше открила убит младеж в задния му двор, както и маратонки в дома му, изцапани с кръвта на хлапето. Маратонките играеха ролята на последния гвоздей в ковчега му. Като се добави и свидетел — осемдесетгодишна жена с очила като от бутилки Кока-кола и подагра, горкият човек отишъл право в затвора. Жената заявила под клетва, че видяла обвиняемия да крие тялото в двора си. Зад бараката с инструменти. В тъмна и дъждовна вечер. Очевидно беше чела прекалено много криминалета.
— Било е тъмно — казах. — А е имало и буря. Може да е видяла и пралеля ми Лилиан да укрива тялото и да е решила, че е бил клиентът ви.
— Именно — съгласи се Барбър. — Така или иначе, беше осъден за убийство втора степен.
— Клиентът ви познавал ли е хлапето? — попита чичо Боб.
Това със сигурност щеше да е следващият ми въпрос. Барбър поклати глава.
— Каза, че никога в живота си не го е виждал.
— Как се казва клиентът ви? — изпреварих аз чичо.
— Уиър. Марк Уиър. Даде ми флашка — каза Барбър.
— Кой? Клиентът ли?
— Кой какво е направил? — попита чичо Боб, без да вдига поглед от бележника си.
— Някой е дал на Барбър флашка.
— Кой? — повтори той. За бога, нали вече бях задала този въпрос?
— Не, този тук. — Барбър кимна към снимката. — Ривера. Така и не се представи по име, но посочи място. Каза, че мога да намеря доказателства, с които да оневиня господин Уиър, в един склад в западния район. Поиска да бъда там в сряда вечер.
— Час? — попита чичо Боб. Очевидно добрият интервюиращ няма нужда от цели изречения, отбелязах мислено.
— Не посочи час. Мисля, че забеляза някой да го следи. Сложи си качулката и се втурна в една пицария, преди да успея да го попитам нещо повече. — Барбър хвърли още един поглед към снимката. — Вероятно са го разкрили какво е възнамерявал да направи.
— Днес е сряда — казах. — Кога се случи всичко това?
Зюсман се обърна и тримата адвокати се спогледаха.
После Елизабет отговори с тъга в гласа:
— В деня, когато умряхме. — Погледна към Барбър. — Изглежда толкова отдавна.
Барбър сложи ръце върху нейните. Изглежда желязното й самообладание, твърдото й изражение „Не се занасяй с мен“ започваше да посърва.
— Случило се е вчера — казах на чичо Боб.
— Добре — отвърна той и превключи на вълна нацистки разпит. Задаваше десетки и десетки въпроси и записваше бясно отговорите, които предавах. Почудих се дали е чувал за съществуването на записващи устройства.
— Флашката е на бюрото му в офиса — отговорих аз на поредния въпрос. — Не знае какво има на нея, но е останал с впечатлението, че е видеозапис. Да, тази сряда, днес. Не, не е видял кой следи Ривера. Вече са подали молба за преразглеждане, но ще минат месеци, преди да се изправят в съда. Да. Не. Клиентът още не е прехвърлен. Може би. Когато адът замръзне. Не, левият му тестис.
Когато на чичо Боб му се изчерпаха въпросите, което беше добре, защото доста се отклонихме от темата, на мен пък вече ми се беше изчерпала енергията. Поне не ми бе останала достатъчно, че да укротя подозренията, които ме обзеха във връзка с цялата тази ситуация. Тук ставаше дума за нещо повече от един невинен човек и имах чувството, че в центъра на всичко беше мъртвият тийнейджър. Имах нужда от повече информация. И за двамата.
Тръгнахме към долния етаж, за да хапнем по нещо. Баща ми прави най-хубавите сандвичи „Монте Кристо“ отсам Айфеловата кула. Устата ми се пълни със слюнка само като си помисля за тях. Когато най-накрая ми остана време да си поема дъх, мислите ми се насочиха към Рейес. Как да не мислиш за мъж, който само с присъствието си предизвиква желания, по-греховни от самия дявол.
— Харесвам името на бара на баща ти — заяви Елизабет, докато се тътрех надолу.
Насилих се да се върна към действителността. Отношението на Елизабет към мен се беше променило, след като почти правих секс с безтелесно човешко същество пред нея. Но не мисля, че беше ядосана. Нито скандализирана. Може би имаше нещо общо с Гарет. Може би го приемаше като изневяра, тъй като той имаше чувства към мен. Добре де, имаше чувства, но те не бяха топли.
— Благодаря — отвърнах. — Кръсти го на мен за огромно разочарование на сестра ми — добавих.
Зюсман се подсмихна.
— На теб ли? Мислех, че се казва „Белята“.
— Да. Чичо Боб ме наричаше Белята години наред. Като Джейн Белята. Когато баща ми купи бара, реши, че подхожда.
— Харесва ми — обяви Елизабет. — Някога имах куче, кръстено на мен.
Помъчих се да не се разсмея.
— Каква порода?
— Питбул — отговори тя с дяволита усмивка на лицето.
— Подхожда ти — изкикотих се.
Седнахме на закътана маса в един тъмен ъгъл с надеждата да говоря с клиентите си, без някой да ни зяпа. След кратко представяне и съкратена версия на вечерта ми със съпруга насилник, за да обясня състоянието на лицето си, попитах баща си за съобщения.
— Тук ли? — попита. — Очакваш ли нещо?
