Зюсман въздъхна.
— Може би сте прави.
— Разбира се, че сме прави — заяви тя и отново потупа ръката му.
— Не мислиш ли, че трябва да отиде на погребението си, Шарлот?
— На погребението си ли? — попитах аз, тъй като ме бяха хванали неподготвена. — О, да, разбира се. Кой не би дал всичко да присъства на собственото си погребение?
— Виждаш ли? — продължи тя и пак потупа ръката му.
— Надявам се да не сме в едно и също гробище — намеси се Барбър. — Не знам дали ще понеса вечността с вас двамата за съседи.
Зюсман изръмжа и Елизабет го плясна по ръката.
— Само отбелязвам — каза той с широка усмивка, а Елизабет му се намръщи закачливо. Той се обърна към мен. — Жътварке, какво следва оттук нататък?
Трябваше да помисля над това.
— Първо — започнах и поклатих пръст, — за теб съм госпожица Жътварка.
Той се засмя.
— И второ, може би е добре да прегледам документите ви по този случай.
— Разбира се — съгласи се Елизабет. — Имам ключ за спешни случаи, скрит в офиса.
— О! — казах и се свих в стола като третокласничка, на която й се пишка. — Нали не е скрит зад фалшив камък, който прилича на истински?
— Не — отговориха едновременно.
— Извинявай, продължи — казах на Елизабет, тъй като я бях прекъснала.
— Трябва да ти дадем кода за алармата, в случай че Нора я няма. Ако е там, вероятно ще ти е трудно да получиш каквото и да било без официална заповед.
— Добре, не се бях сетила затова. Сигурна съм, че чичо Боб ще ми я осигури.
— Ако не го направи — каза Зюсман, — може да обмислиш варианта да влезеш довечера и да вземеш документите.
Всички се обърнахме към него. Не изглеждаше такъв тип човек.
— Какво? Не е незаконно, ако й дадем разрешение.
Това беше вярно.
— Въпреки че не съм сигурна дали властите ще се съгласят с теб, идеята ми харесва.
Зюсман се ухили.
— Имах такова усещане.
— Мога ли да ви задам няколко въпроса? — продължих, като реших, че моментът е удобен да отворя дума за Рейес. — Относно случката тази сутрин.
— Разбира се — съгласи се Барбър. Елизабет сведе поглед и някак се отдръпна. Не прекалено явно, но познавам хората достатъчно добре, че да усетя кога атмосферата се променя. Бях любопитна за причината. Какво ли я спираше да говори с мен за това?
Върнах се на темата за Рейес. Реших да приключа веднъж завинаги със смущаващата част.
— Искам да приключа със смущаващата част — заявих. Беше по-добре да говоря за нещата открито. — Надявам се, че тъй като сте способни да го видите, не съм изглеждала глупаво пред вас, така както вероятно съм изглеждала пред Куки и Суопс. Видяхте го, нали? Нали не изглеждах, сякаш прегръщам въздуха?
Те се спогледаха, очевидно объркани, и аз попитах:
— Видяхте ли го?
— Разбира се, че го видяхме — каза Елизабет. — Но ти не си го прегръщала. Дори не си помръдвала.
Наведох се към нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти просто стоеше там — включи се Зюсман и повдигна очилата си с показалец, — с гръб, опрян в стената, и ръце, прилепени към тялото. Главата ти беше отметната назад и лъхтеше, сякаш си участвала в маратон, но не си помръдвала.
Описанието му ме разконцентрира за секунда. Ръцете ми са били прилепени към тялото? Главата ми е била отметната назад?
— Но той беше там. Вие го видяхте. Ние двамата…
— … се бяхте впили един друг като гъсеница в маруля? — допълни Барбър въпросително.
— Да, нещо такова.
— Не че имам нещо против — заразмахва ръце той. — Далеч не. Сцената си я биваше.
В старанието си да не се изчервя почервенях още повече. Чувствах руменина да покрива лицето ми и единствената ми надежда беше, че подхожда със синьото, което вече беше там.
— Но ти не помръдна — повтори Елизабет. — Не с тялото си.
— Съжалявам, не разбирам.
— Душата ти, духът ти, наричай го, както искаш. То се движеше. Ти изглеждаше като една от нас, само че по-цветна.
— Да — каза Барбър, — ти се отдели от тялото си… за да бъдеш с него. Беше невероятно.
Бях смаяна. Нищо чудно, че го усещах като сън. Дали бях постигнала нещо като астрална проекция. Надявам се, че не. Не вярвах в тези неща. Но може би те вярваха в мен.
— Как така съм успяла да напусна тялото си? — попитах объркано.
— Ти си жътварят на души — вдигна рамене Барбър. — Ти ни кажи.
— Не знам. — Взрях се в дланите си, сякаш те съдържаха отговора. — Не знаех, че подобно нещо е възможно.
— Не се притеснявай. Аз пък дори не подозирах, че подобно нещо е възможно.
— Напълно съм шокирана — отговорих. Предполагаше се, че аз съм човекът със знанията. Кое му е хубавото да си жътвар на души, ако не си посветен за интересните неща? Аз бях порталът, дявол го взел. Редно беше да съм наясно.
— Обаче той беше суперсекси.
Това ме върна към разговора със скоростта на светлината.
Погледнах към Елизабет.
— Наистина ли? Успяхте ли да го разгледате добре? Трябва да съм откровена с вас. Не знам какво точно е той.
— Освен, че е суперсекси ли? — попита Елизабет.
— С тази част съм наясно.
